Клайв Касслер - Стачникът

Задимената стая

1912 г.

Асансьорното пиколо в сградата на Конгдън посегна към интеркома.

— Може ли да ми дадете името си, сър? Трябва да се обадя предварително.

— Не се обаждайте — каза главен следовател Айзък Бел. Разтвори палтото си и му показа значката си на „Ван Дорн“, както и браунинга си.

В кабинета на Конгдън беше горещо и задимено, а пепелниците бяха пълни с угарки. Конгдън още грееше от победата си — позна Бел, когато детективът влезе, без да почука. Посрещна го топло.

— Главен следовател Айзък Бел! Не съм ви виждал, откакто ми взехте пари на покер през 1907-а.

— Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да ви взема повече.

— Помня играта ни като приятелска, нищо че беше скъпичка.

— Съдия Джеймс Конгдън, арестуван сте за убийство във въглищните мини!

Конгдън се засмя.

— Нямам време за арести. Влакът ми ме чака, за да ме откара в Чикаго, където ще ме избират за кандидат-вицепрезидент.

— Тогава съм ви хванал точно навреме, за да спася живота на този, който се кандидатира с вас.

Конгдън пак се засмя.

— Никога не се предавате, нали? Знам, че душите край мен от години, но никога няма да ме свържете с никакви убийства. Всъщност, благодарение на моята намеса пред президента Рузвелт, стачката свърши мирно. Всеки получи каквото иска — миньорите получиха малко увеличение, а собствениците се принудиха да признаят профсъюза, и от тогава няма стачки.

— Дори ако тази лъжа беше истината — отвърна тихо Бел, — ще умреш за убийството на Мери Хигинс.

— Мери Хигинс загина, саботирайки параход — отвърна Конгдън. — Но не мога да си позволя подобни обвинения да заблудят наивни гласоподаватели. Господин Потър! Имам нужда от вас!

Добре сложен мъж на средна възраст с брада, в която личаха бели косми, докуцука до кабинета на Конгдън, вдигнал „Бисли“.

Бел го огледа.

— Господин Потър, ще разочаровате мнозина, които си мислеха, че Хенри Клей се е удавил в река Охайо.

Конгдън каза:

— Господин Клей се превърна в господин Потър, за да му помогна да живее в охолство, а не да свърши на електрическия стол.

— И в замяна — каза Бел, — убива враговете ти.

— Разочарован съм, че изобщо не изглеждате изненадан. Надявах се да видя как зяпвате — каза Конгдън.

— Джоузеф ван Дорн още преди много години заподозря, че Клей е ваш. Кой друг можеше да е такова студенокръвно чудовище? И ви описа до последния детайл, включително като човек, достатъчно прозорлив, за да види таланта на Клей и достатъчно алчен, за да се възползва от него.

При споменаването на Ван Дорн лицето на Клей остана безизразно.

— Тази издутина в палтото ти, където едно време имаше „Колт“, а след това и „Бисли“ сега доколкото знам е „Браунинг“. Остави го на бюрото на господин Конгдън.

Бел остави на бюрото любимия си пистолет.

— Вероятно си заменил с нов и този в ръкава си, откакто ти го взех. Пусни и него.

Бел извади деринджъра си и го подаде на Клей.

— И този в джоба.

— Добра памет.

— И ножа в ботуша.

— А искаш ли да го хвърля по нещо?

— Ако още можеш, улучи ръба на онзи рафт с книги.

Бел го хвърли от горе на долу.

Джеймс Конгдън извика ядосано. Острието се заби право в портрета на последната му жена, изрисувана като пищна богиня в прозрачна коприна, и сега ножът се поклащаше от носа й. Бел се възползва от разсейването, за да се плъзне зад статуята на Роден.

— Извинявам се, пропуснах.

Клей насочи пистолета си към него.

— Ами ако пропуснеш и улучиш любимата статуя на шефа си?

Клей закрачи към него с думите:

— Толкова ще се приближа, че няма да пропусна.

— Внимавай! — предупреди го Конгдън.

Когато Клей се обърна, за да го успокои, Бел извади деринджъра от шапката си.

— Пусни го!

Хенри Клей спря като закован. Стреснатото му изражение сякаш крещеше „Откъде пък се взе това?“.

Бел рече:

— Човек се учи, докато е жив. Хвърли пистолета на килима.

Клей сви рамене с лека усмивка и се подчини. След това погледна към Конгдън. Старецът галеше бронзовата статуетка на бюрото си.

— Грешите, детектив. Това тук е любимата ми статуя.

— Не мога да повярвам, че я предпочитате.

Вместо отговор, съдията дръпна ръчката.

Айзък Бел, Хенри Клей и Джеймс Конгдън вдигнаха глави към тавана.

Само Бел се усмихна.

Изпъна ръка. На дланта му покапа топла вода.

— Я, в кабинета ви май вали.

Конгдън отново натисна ръчката. Не се случи нищо. Той продължи, все по-яростно — блъскаше я надолу, дърпаше я нагоре, блъскаше я надолу.