Клайв Касслер - Стачникът

„Ню Йорк Уърлд“ обвиняваше Глийсън, че смуче пари от народа, като е превърнал Въглищния тръст в „най-мощния, алчен и потъпкващ човешките права тръст в историята, който не отстъпва дори на Великия горивен октопод на Дж. П. Морган, който контролира доставките и цените на въглищата“. Един вестник в Небраска пък нарочваше Глийсън за „въглищен барон, угоен за сметка на честния труд на въглищарите, богат благодарение на завишените цени, които предлага на потребителите на въглища в страната“.

Грейди Форер пристигна с кана кафе.

— Грейди, знаеш много неща.

— Знам как да открия много неща.

— Виждал ли си някога кехлибарени очи у човек?

— Необичайни са — отвърна Грейди. — Много са редки. А и „кехлибар“ не е точното определение. Бих ги описал като чисто жълти или златисти. Но на слънце вероятно биха имали меден цвят, дори оранжев. Защо питаш?

— Мисля, че провокаторът, когото търся, има такива.

Грейди доби угрижен вид.

— Като се има предвид колко се ненавиждат работниците и собствениците, на кого би му трябвал провокатор, за да предизвика война между тях?

— Съгласен съм, че няма нужда от провокатор, за да се предизвика насилие. Достатъчно насъбрана горчивина има, но за истинска и продължителна война е нужен провокатор.

— И с каква цел?! — избумтя в ухото на Бел мощен глас.

— Господин Ван Дорн! — изненада се Грейди.

Телеграфистът, телефонистът и машинописецът скочиха на крака, а момчетата, които помагаха със сортирането, се вцепениха.

Айзък Бел се изправи и подаде ръка на Ван Дорн.

— Здравейте, сър — поздрави го той и отвърна с мисълта, която се въртеше из главата му през последните часове. — С цел да привлече внимание.

— Ела с мен! — нареди му Ван Дорн.

Бел смигна успокоително на Грейди Форър и тръгна с шефа, уверен, че е стигнал до отговора.

Кабинетът на Ван Дорн беше пълен с най-новите телефони, тръби за вътрешна комуникация и собствено телеграфно оборудване. Той седна зад махагоновото си бюро и посочи на Бел един дебело тапициран кожен стол.

— Чие внимание?

— На президента, на Конгреса и най-важното, на нацията.

Ван Дорн кимна.

— Наблюдавах принц Хенри в действие и си мисля същото като теб. Докато завърши обиколката си, половината континент ще е влюбен в него и във всичко германско, въпреки че брат му, кайзерът, има отчайваща репутация на кръвожаден деспот. Това е нов свят, Айзък. Ако стигнеш до вестниците, хората ще те обикнат, стига журналистите да ти напишат името правилно.

— Или ще те намразят — каза Бел.

— Кажи ми сега кой иска да бъде обичан.

— Всички. Но не мисля, че профсъюзите имат необходимият талант и възможности, за да го постигнат.

— Как можа да го кажеш? Вестниците са на тяхна страна. Първите страници са пълни с карикатури на магнати с цилиндри, които издевателстват над работниците.

— Не е така — възрази Бел. — Половината вестници, които прегледах по гарите, изобразяваха гладко бръснати войничета, връхлетени от немити тълпи. Същото беше и с вечерните вестници.

— Значи може да е всяка от двете страни, така ли?

Бел се поколеба, а Ван Дорн му напомни:

— Не взимай страна, така никога няма да имаш ясен поглед.

— Само че стачниците не са способни на толкова добре координирано нападение като това над „Мононгахела“. Двата съда избухнаха в разстояние на десетина минути, шлеповете бяха отвързани точно когато трябва, за да предизвикат най-големите щетите. Онези хора от профсъюзите са дръзки, но не са практични, нито пък дисциплинирани, нито пък добре обучени. Това, което видях, изисква военна прецизност от страна на човек, посветил живота си на това.

— Колко мъже са били нужни според теб за този саботаж?

— Не повече от трима.

— Само толкова?

— Може да е бил и един.

— Невъзможно! Никой не може да е на три места едновременно.

Бел каза:

— Не е било нужно. И корабът, и влекачът имаха големи пещи. Някой умел саботьор може да скрие динамит и детонатори, оформени като въглища.

— Но какво би убедило един огняр, комуто предстои сигурна смърт, да натъпче тези експлозиви в точния миг?

Бел започна отдалеч:

— Качих се на два от параходите, които разчистваха канала. Погледнах добре парните им котли и говорих с огнярите им.

Ван Дорн се облегна назад и се усмихна.

— И какво научи?

— Въглищата се местят напред за подаване в пещта с предсказуема скорост, защото самите параходи ги изгарят за точно определен период от време.