Клайв Касслер - Стачникът

— Правилно ли би било да предположа, че баща ти не е изгубил имението си по време на кризата от 93-та?

— Да, правилно би било. Освен това съм роден на площад „Луибърг“.

Мери извади сгъната вестникарска страница от чантичката си и я постави до себе си.

— Значи си Бел от банка „Америкън стейтс“.

— Това е банката на баща ми, да. Откъде знаеш толкова за Бостън?

— Защо работиш като детектив?

— Защото искам.

Мери го изгледа продължително и тъкмо да продължат разговора, гласът на шумен мъж от съседната маса, вероятно продавач на едро, прогърмя в ушите им:

— Следващата година блузите и полите ще бъдат изместени от пълен костюм — цяла дреха… Как знам ли? Париж обявява подобни комбинации за плебейски, особено ако платовете на двете части са различни, както и цветовете им. Ню Йорк ще поведе промяната, а жените ви в Чикаго ще са на същото мнение.

Мери погледна надолу към сивата си блуза и синя пола и се усмихна.

— Значи имам плебейски вид?

— Изглеждаш прекрасно! — не се сдържа Бел.

— Имам предвид, стилно.

— Наистина ли вярваш, че вандорнците са различни от пинкертъните.

— Със сигурност! А откъде познаваш Бостън?

— А с какво са по-различни?

— Вярваме, че невинните са неприкосновени.

— Това звучи много хубаво, но са просто думи.

— Това е наше кредо. Преди обаче да продължим, виждам, че сервитьорът се е упътил към нас, ресторантът е пълен и трябва да поръчаме, преди да ни подмине. Какво искаш?

— А ти?

— Всичко, стига да не ми избяга. Стоял съм буден цяла нощ и умирам от глад.

— Дойдох пеша от ферибота до тук и аз умирам от глад. Ще ям каквото и ти.

Бел взе менюто.

— Добро утро — рече на сервитьора. — И двамата искаме кафе, палачинки от елда с червени боровинки, пържени банани, омлет с гъби и телешки дроб. — Мери кимаше одобрително. Бел попита: — С лук?

— И с бекон.

— Чухте дамата. Може ли да получим кафето възможно най-скоро? — и за пореден път попита Мери: — Откъде познаваш Бостън?

— Работя като учителка. Завършила съм Латинския девически лицей.

— Значи си родена в Бостън.

— Не. Родителите ни се преместиха там, за да можем с брат ми да посещаваме лицей. Баща ми си намери работа като капитан на влекач — тя се усмихна. — Да, знам какво си мислиш. Барът беше просто по друго време, в друг град. Баща ми постоянно си сменяше работата.

— От всичко е разбирал значи?

— Можеше да овладее всичко до съвършенство. Освен хората. Беше точно като Джим. Сърцето му се скъса, когато вече не можеше да отрича пред себе си, че съществуват зли хора. Тогава се отказа от влекача.

— Какво промени мнението му?

— Доста от работниците по корабите се оказваха хора, упоени и отвлечени, за да вършат тежката моряшка работа.

— Но капитаните на влекачи би трябвало да са свикнали с това. Никой опитен моряк не би се изненадал да се събуди на километри от сушата с ужасно главоболие.

— Баща ми се изненада, когато разбра, че е истина.

Пристигна кафето. Бел потърси погледа и над чашите и попита:

— Какво пише в този вестник?

— Това е причината да дойда.

— Мислех, че си дошла, за да се извиниш.

Мери Хигинс не се засмя, а само побутна изрезката през масата.

— Прочети това.

Бел погледна заглавието и и върна листа.

— Четох го снощи — и изрецитира абзаца по памет: — „Ясно е, че голяма част от доказателствата за съществуването на Въглищен тръст, както и доказателства, че железниците държат голяма част от акциите на въглищните мини в страната, както и че комбинирането на тези два факта води до контрол на цените на въглищата и превоза им до всеки по-важен град, може да даде Джим Хигинс, президент на общия стачен комитет. Хигинс вероятно ще бъде повикан от главния прокурор по време на разследванията, които ще започнат скоро.“

Мери гледаше Бел със зяпнала уста.

— Имам фотографска памет.

— Разбрах. Аз също имам фотографска памет и винаги съм се чудела дали очите ми се движат, докато извиквам нещо от паметта си. Сега вече знам.

— Как така брат ти е президент на стачния комитет?

— Имаше смелостта да се самопредложи.

— А как се е сдобил с тези доказателства?

— Изнесе ги през задния вход на профсъюза в Денвър, докато пинкертъните разбиваха предния.

— А как са стигнали тези доказателства чак до Денвър?

— Преместиха ги от Питсбъг и Чикаго, за да са в безопасност.

— Е, явно не се е получило… Брат ти разбира ли в каква опасност е?

— Не мисли за това.

— Но ти мислиш — Бел можеше да се досети какво ще последва.