Клайв Касслер - Стачникът

— За да изчисли точно кога ще бъдат вкарани експлозивите, този човек явно познава добре плавателните съдове, може би дори е работил на такъв.

— Не, сър. Аз също разбрах какво се е случило, а съм просто детектив.

Ван Дорн зарея поглед през прозореца, замисли се и после рече:

— Звучи като много впечатляващ агент… Много впечатляващ… Ако съществува… Но това да оформиш динамит да прилича на въглища е много по-трудно, отколкото можеш да предположиш.

— Уоли Кисли смята, че влакчето, предизвикало катастрофата в мината на Глийсън е било освободено с така наречения кух или оформен заряд. Наясно ли сте…

— Знам какво е оформен заряд, благодаря. Но пък средностатистическият фермер, който чисти дънери, не знае.

— Нито пък средностатистическият миньор, който взривява въглищна жила — вметна Бел.

— Предполагаш, че виновникът има изключителни умения за боравене с експлозиви. Аз например знам какво е оформен заряд, но е много по-вероятно да си откъсна главата с него, отколкото да го изработя както трябва. Да не говорим да го оформиш така, че опитен огняр да не го различи от къс въглища.

— Пратил съм Уиш Кларк по петите на Лорънс Розания.

— Розания, хм… — Ван Дорн поглади мустаците си. — В морален план, бих казал, че Розания е способен на всичко. Но защо толкова успял касоразбивач ще използва фините си познания и умения, за да взривява мини и параходи? Не си струва риска за него. До момента отлично успява да се опази от ръцете на закона. До момента.

— Обзалагам се, че Розания може да ни посочи други експерти в областта, които едва ли са много. Помолих Грейди Форър да проучи кой друг от военните, освен хората в Торпедната станция, експериментират с кухи заряди.

— Какъв е следващият ти ход? — попита Ван Дорн.

Бел с гордост осъзна, че шефът разговаря с него като с колега детектив, а не като с начинаещ.

— Да разбера кой е купил контролния пакет акции от компанията на Черния Джак седмица след смъртта му.

— Но ако целият този саботаж е в името на престъпление от алчност, теорията ти за провокатора не пасва никъде.

— С едно изключение.

— Кое?

— Казахте ми да не взимам страна.

— Имах предвид, между собствениците и профсъюза.

— Но същият съвет може да важи и за доказателствата на един толкова ранен етап от случая.

— Една дама иска да те види, Айзък.

— Дама ли? — Бел се прозя и вдигна кръвясал поглед от поредната купчина вестникарски изрезки. — Какво дама?

Грейди Форър махна очилата си, отърка ги в ризата си и се замисли.

— Бих я охарактеризирал като тип „красива дама“ със снежнобял цвят на кожата и черни къдрици.

Бел скочи на крака.

— Сивоока?!

— Очи като перли на лунна светлина.

— Да влезе… Не, чакай! По-добре да я посрещна в главния офис. Къде е сега?

— На рецепцията.

Бел закопча палтото си над кобура под мишницата, приглади мустаците си и се спусна към главния офис. Детективи, които в момента нямаха работа, се бутаха пред шпионката, за да видят дамата на рецепцията.

Бел нахлу през вратата.

Мери Хигинс се извърна от прозореца. Пред очите и трепкаше слънчев лъч.

„Напълно съм загубен!“, помисли си Айзък Бел.

Гласът и беше още по-мелодичен, отколкото го помнеше.

— Няма да се извинявам, задето те шамаросах.

— Първия или втория път?

— И двата. Не съжалявам!

— Още ме боли челюстта — рече Бел, — но не ти се сърдя.

— Защо?

— Заслужих си го. Подведох те.

— Определено!

— Извинявам се!

Мери го изгледа.

— Няма нужда. Вършил си това, което шефовете ти са искали от теб и си се намърдал между шамарите.

— Настоявам да ти се извиня.

— Не ти искам извинението. Няма да го приема!

— А какво би приела?

— Може да опитаме пак с чаша чай — каза тя с усмивка.

— Ами закуска? Миналия път я пропуснахме.

— Може и закуска.

— Чувам хубави неща за ресторанта на партера. Имаш ли нещо против да се храниш с капиталисти?

— Ще го приема като възможност.

— За какво?

— Да наблюдавам врага отблизо — отвърна тя.

— Усмихваш се, но не мога да преценя дали се шегуваш или не.

— Не и докато миньорите вървят през долината на Мононгахела.

— Ти била ли си там?

Мери кимна.

— Бойният дух е висок, но прогнозите са за дъжд.

Помещението за закуска на хотела беше претъпкано. Бел подкупи главния сервитьор и той ги настани на последната свободна маса. Мери не пропусна размяната на пари и когато седна и постави салфетката в скута си, рече: