Над водата, града и хълмовете се разстлаха тишина и мрак. Музика нямаше. В тъмното се зъбеха огромни пламъци. Корпусът на яхтата гореше.
— Какво стана?! — Извика Люк.
— Парния котел се е взривил — отвърна Зийк.
— Господ Бог се намеси и порази Сатаната с мълнията си!
Бел и Уиш отново се спогледаха, изпълнени със съмнение.
Младият детектив продума пръв.
— Струва ми се, че някой е помогнал на Господ Бог с около петдесет килограма динамит. Първо динамитът, след това парният котел.
— Айзък, синко — рече Алойзиъс Кларк. — Виждам, че лека-полека овладяваш професията.
— По-добре да слезем и да видим с какво можем да помогнем.
Докато си проправяха път през тълпата към пристана, Бел откри, че полските и италиански черноработници не са били внесени от родните си страни. Нито пък многобройните чернокожи бяха дошли направо от Юга. Били са събрани от находищата в източна Пенсилвания, където стачките бяха затворили мините. Работниците, с които Бел говори, бяха зашеметени от експлозията, объркани и уплашени.
— Нищо не ни казаха за профсъюза.
— Казаха само, че ще има работа.
По средата на реката влекачът, който беше докарал шлеповете с евтини работници, кръжеше около останките от „Мононгахела“ и осветяваше водите, търсейки оцелели. Внезапно влекачът изсвири тревожно.
— Какво пък сега? — възкликна Уиш.
Бел посочи нагоре по течението, където платформата за разтоварване се извисяваше на фона на нощното небе.
— Отвързали са се шлеповете.
Цялата върволица — над двайсет пълни с въглища шлепове, се завъртя бавно по течението и набра скорост.
— Как е възможно да стане това?
— Утре сутрин това ще е първият ми въпрос — каза Бел.
— Изумително е колко неща се объркаха едновременно — промърмори Уиш.
Погледът на Бел се стрелна от реката към напълно обърканите работници, които се суетяха на пристана. Капитанът на влекача беше спрял двигателя, за да позволи на течението да го отдалечи от развалините на кораба.
— Твърде много неща… А имам лошото усещане, че още не е приключило.
Когато влекачът беше на безопасно разстояние от всякакви възможни оцелели пътници от кораба, голямото колело на кърмата разпени водата, за да настигне свободно плаващите шлепове. Хората на палубата тичаха с въжета на рамо и влекачът успя да се прикачи към върволицата. След това се зае да обръща към пристана, за да върне шлеповете по местата им.
— Браво! Овладя положението — каза Уиш. — Този капитан си знае работата.
Едва довършил комплимента си, Уиш трябваше да отстъпи крачка назад, защото и влекачът избухна насред колосален двоен рев, който събори комините и колелото при кърмата. На Бел му се стори, че взривовете бяха подобни на тези на „Мононгахела“.
За разлика от яхтата обаче, която все още се носеше по водата и гореше, влекачът потъна право към дъното — над повърхността стърчаха само останките на горните му палуби. Течението засили шлеповете право в тях и дървените им корпуси се пропукаха. За броени минути и двайсетте потънаха и блокираха плавателния път към Питсбърг.
— Моят провокатор — каза Бел, — също владее добре професията си.
В гостната на Блуум хаус, най-хубавото имение в Питсбърг, голямата забележителност бе органът. Трапезарията, грейнала от свещи и електрически лампи, можеше без проблем да побере трийсет и шест души. Прислужници с ливреи крачеха уверено със сребърни подноси от далечната кухня. Но Р. Кенет Блуум, бащата на Кени — училищния приятел на Айзък — не изглеждаше доволен. Нито пък гостите му, отбеляза си наум Бел. Всички те бяха железопътни магнати, собственици на фабрики за стомана или нещо друго, което позволяваше по дрехите им да блещукат скъпи бижута, а по ръкавелите — диамантени копчета.
Блуум старши, червендалест и твърде пълен, за да успее да стане без усилие, подпря двете си ръце на масата и се изправи с труд. Най-накрая успя да вдигне чашата си.
— Няма да кажа, че го харесвах, но беше един от нас. Господа, за Черния Джак Глийсън — покосен от профсъюзите! Нека почива в мир!
— Да почива в мир! — разнесе се по протежение на масата.
— И нека профсъюзите да горят в Ада! — провикна се някой в далечния край.
Бел отпи малко вода.
Кени Блуум, който щеше да наследи антрацитните мини в Пенсилвания от майка си, както и железниците „Рединг“ и битумните залежи от баща си, смигна на Бел.
— За мъртвите или добро, или нищо — промърмори той. — Но ако можехме да говорим каквото искаме… — отпи голяма глътка от уискито си и смени темата. — Толкова се радвам, че дойде, Айзък. Тези вечери много ми дотягат.
Читать дальше