Клайв Касслер - Стачникът

— Благодаря, че ме покани.

Кени се ухили.

— Е, не ми даде много голям избор, нали, господин Мним Застраховател?

— И все пак ти благодаря.

Някъде от средата на масата главният прокурор на Пенсивалния надигна глас.

— Профсъюзът ще си плати за това безчинство! Взривени кораби! Ранени работници, които са търсели в Глийсънбърг честно препитание. Реката — блокирана. Превозът на въглища — спрян.

— Глисън — убит.

— Да, това също. Тези бесни псета ще си платят!

Кени пошушна тихо на Бел:

— Трябва и ще платят, но този говори безсмислици. Прокурорът на Западна Вирджиния има правото да опита пръв. Убиха Черния Джак на територията на неговия щат.

— Не съм убеден, че профсъюзът има нещо общо с това — възрази Бел.

Военната прецизност на саботажа от онази нощ му се струваше много отвъд способностите на стачниците. Огледите на парния котел на влекача само подкрепиха скептицизма му.

Но Кени, който беше започнал с уискито още преди вечеря, не го слушаше. Вместо това се перчеше пред всички в техния край на масата със събитията в антрацитните мини.

— Монтирахме картечница „Гатлинг“ на капака на един „Мерцедес Симплекс“ и заварихме няколко стоманени плочи, за да пазим шофьора.

— Свърши ли работа?

— Дали свърши работа? Бих казал да — подсмихна се Кени. — Стачниците му викат „лимузина Смърт“.

Начело на масата пък Блуум старши говореше за исканията на стачниците.

— Осемчасовият работен ден ще съсипе въглищната промишленост.

— Напълно вярно!

— И ми писна да слушам безсмислици за безопасност на труда. Миньорът сам си е виновен, ако не се грижи за безопасността на работното си място.

— Така е! — съгласи се друг минен барон. — Не е моя вината, ако отказва да работи както трябва и стърже по опасна жила, без да се подсигури с подпори.

— Рискът е част от занаята. С тези падащи цени имаме късмет, че още не сме фалирали.

Бел отбеляза обърканото изражение на един от по-възрастните собственици, който се обади от другия край на масата:

— Нечовешките цени, които плащаме за превоза на въглища, също ни убиват.

Блуум старши отвърна с напрегната усмивка:

— Ръцете на железниците са вързани, господин Морисън.

— От кого, господине? Не и от правителството, нали?

— И от тях, но все пак сме длъжни да се отчитаме пред инвеститорите си.

— И отново обвинявате Уолстрийт. Едно време не беше така. Сами си бяхме господари. Ако банките искаха пари, бяха добре дошли да инвестират при нас, но нямаха дързостта да ни казват как да добиваме въглища и как да ги превозваме.

— Е, господине, времената се менят.

Кени наблюдаваше баща си със замислено и леко тревожно лице. Бел му каза:

— Май ще трябва здраво да поемеш юздите, когато железницата премине у теб.

— Защо смяташ, че аз ще дърпам юздите?

— Ти си единственият му син и работиш с него, откакто завърши „Браун“.

— Нищо не би ми харесало повече — отвърна Кени. — И се мъча всячески да се науча възможно най-бързо, но може би изборът няма да е мой.

— Баща ти не може да не предпочете теб.

— Разбира се. Уредено бе, още когато завърших. Но какво ще стане, ако те не ме предпочетат?

— „Те“? — Бел вече подозираше възможният отговор.

— Банките.

Бел хвърли поглед към господин Блуум. Дори с всичките си хвалби и големи приказки, богатият и влиятелен железопътен магнат Р. Кенет Блуум старши не можеше да контролира империята си.

— Кои банки? — попита Бел.

— Нюйоркските.

— Кои нюйоркски банки?

Кени сви рамене.

— Не знаеш ли? — не отстъпваше Бел.

— Нямам право да издавам.

Бел впери поглед в приятеля си.

— Нямаш право?! Звучиш като някое адвокатче, а не като момчето, което заедно с мен избяга в цирка.

— Почти умряхме тогава.

— А забавлявахме ли се?

— О, да!

— Кои банки?

Кени Блуум се ухили. На Бел му се стори, че приятелят му е пиян, смутен и малко уплашен.

— Нека отговоря на настоятелното ти питане с въпрос. Какво смяташ, че е създаването на корпорацията „Американска стомана“, начало или край?

— Начало или край на какво?

— Тук сме като птиците додо, Айзък. Решителният едноличен собственик на питсбъргска мина ще изчезне. Както и едноличната железница, която го превозва. Уолстрийт ни избива. Черния Джак Глийсън беше додо. Както и всеки мъж на тази маса. Просто някои от тях не го осъзнават още.

— Не и ти. Ти си млад, а годината е 1902-а. Тъкмо започваме.

Кени Блуум му подаде театрално ръка.

— Ръкувай се със сина на додото.