Клайв Касслер - Стачникът

— Бекон, бисквити и печени картофи, господине.

Вандорнците погледнаха към чиниите си, а след това към торбата на Люк.

— Имам идея! — каза Уоли Кисли.

— Не! — спря го Бел. — Люк има мисия и трябва да отнесе тази вечеря на някого. А ние ще му помогнем.

Намусените лица на хората подсказаха на Бел, че може и на него скоро да му скроят някой бунт.

— Господа! Уоли, Мак и Арчи ще отидат до магазина на компанията за бекон, брашно, мас, кафе, захар, мляко, масло и картофи, ще ги отнесат на майката на Люк и ще и платят пет долара, за да приготви храна за няколко дни.

— А ти и Уиш какво ще правите, докато пазаруваме, готвим и чакаме? Ще изядете манджата на хлапето ли?

— Не, ще го придружим.

Секретарката на Джеймс Конгдън влезе в кабинета му и остави на бюрото лист хартия.

— Съжалявам за забавянето, сър! Кодът на детектив Клей е сложен.

Конгдън прочете съобщението два пъти.

— Сигурна ли си, че си го разшифровала правилно?

— Напълно, сър! Сложно е, но има вътрешна логика.

Конгдън прочете съобщението за трети път.

— Да запиша ли отговора ви, сър?

— Няма да има отговор.

— Да, господин съдия. Нещо друго?

— Запиши си нещо — Конгдън и даде имената на трима брокери, които редовно тайно наддаваха от негово име. — Кажи им да изкупят всяка акция на „Глийсън консолидейтед“ в мига, в който се появи на борсата.

Секретарката работеше за Конгдън и бе наясно със схемите му, още отпреди да основе „Американска стомана“.

— Не знаех, че Черния Джак продава.

— Наследниците му строят палати, купуват яхти и коли, затънали са в дългове, а заедно с това са алчни и нетърпеливи.

— Но дали биха могли да продават? Глийсън контролира акциите изкъсо.

Конгдън прочете телеграмата на Хенри Клей за пореден път, за да е напълно сигурен какво му обещава детективът. После каза:

— Наследниците му биха могли да продават. Какво знаем за адвокатите на Глийсън?

Докато обсъждаха подробностите, секретарката на Конгдън спомена:

— Имаше един инцидент във връзка с легализацията на предполагаемото завещание на вдовицата О’Лиъри — проблемът още не е решен и тежи на фирмата им.

— Къде ще се решава?

— Още се намира в арбитражния съд.

— Чудесно! Нека им разрешим проблема тогава.

— Така адвокатите му ще са ви задължени — рече секретарката на Конгдън, която мигом разбра, че всъщност обсъждат бързата обработка на завещанието на Черния Джак Глийсън, когато се пренесе в безбрежните въглищни простори на небето. Или по-скоро под земята. И тъй като разбра, че това пренасяне на Глийсън в други селения може да се случи по-скоро, отколкото всички очакват, секретарката изчисли до последния цент подкупа, който би приел арбитражният съдия.

— Нещо друго, съдия Конгдън?

— Прехвърли всички акции на Глийсън в някой холдинг, който не води към мен.

— А какво да правим с управителите на Глийсън?

— Могат да си запазят работата, стига всяко късче от мините на Глийсън да стига до моя терминал на „Обединени въглища“.

— Чакай малко, Айзък — рече Уиш. — Сигурен ли си, че искаш да заемаш страна в цялата тази работа?

Пещерата, където се криеше бащата на Люк, бе избрана така, че да може да се вижда кой приближава. Бел беше попитал момчето дали баща му е въоръжен — имал пушка за катерици, така че детективът изпрати детето да предупреди, че идват приятели.

— Не заемаме ничия страна — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн наблегна специално на това, докато обсъждахме случая. Но ме предупреди и да не стоим в небрано лозе между двата лагера, а най-добрият начин да избегнем това е да сме на крачка пред всички. Не си ли съгласен?

— Самият аз не бих го казал по-добре.

— Ето, момчето идва.

Люк ги поведе по склона — сечище. Бел прецени по гредите на входа, че това е стара мина, издълбана в хълма от някои от местните, които вероятно са копали за гориво за домовете си, преди „Глийсън консолидейтед“ да разработи находището. Зийк, бащата на Люк, не рискуваше да пали огън. Срещу студа имаше само едно тънко одеяло. Учтиво попита Бел и Уиш дали са яли и след това заръфа лакомо сухарите. С пълна уста им обясни, че от Пенсилвания идвали още профсъюзници и че още десетки ще се присъединят към тях и всички заедно ще вдигнат стачка.

От подножието на хълма от време на време се дочуваше пуфтенето на локомотив оттатък реката, свирката на някой малък параход, смях от баровете, а веднъж издрънча и вагонетка. Трепкащите светлинки на Глийсънбърг пък изглеждаха отдалечени и по-слаби дори от немощната лунна светлина, която се процеждаше през речната мъглица.