Клайв Касслер - Стачникът

— Знаеш ли още кой трябваше да спечели Нобеловата награда миналата година?

— Розания — отвърна Фултън.

— Лорънс Розания.

Бел и Кларк се спогледаха.

— Кой е този? — попита Арчи.

— Касоразбивач от Чикаго — отвърна Бел. — Крадец на бижута.

— Най-добър с динамита от всичките си събратя — обясни Кисли с нарастваща усмивка.

— Включително и от другата страна на океана — включи се Фултън, — откакто реши да се пробва в Европа. Ако онези са заслужили Нобелова награда и всички тия пари, той я е заслужил още повече.

— Та какво с този Розания? Къде го виждате в тази работа? — не се стърпя Бел откъм бара.

— Не! Той краде бижута. Твърде е наперен, за да се влачи по мини, дори да искаше да ги саботира. По-скоро си мисля за една негова кражба от миналата година. Помниш ли, Мак?

— Специално оформен заряд.

— Понякога го нарича „кух“.

Бел и Арчи се върнаха на масата.

— Някакъв големец, политик, си купил сейф с петнайсетсантиметрови стени от стоманени и железни плочи — започна да разказва Мак.

— В случай, че някой строителен магнат или шеф на полицията изпита нужда да пази парите си след работното време на банките, този политик щял да им помогне, като им ги съхранява — обясни Уоли на Арчи.

— За общественото благо, да, разбирам — кимна Арчи.

— Някакъв касоразбивач — продължи Мак, — опитал да го взриви. Малоумникът сложил доста динамит — нали били дебели стените на сейфа, та било нужно да е повечко. Но вместо стените на сейфа, отнесъл покрива на къщата. След известно време Розания научил, че политикът купил диаманти за момичето си. Розания взривил дупка в петнайсетсантиметровата стена от стомана и желязо, достатъчно голяма, за да си вкара ръката. Все едно изрязал дупка в картон. И никой не го чул.

— Как? — попита Бел.

— Розания винаги е забил нос в някоя книга — отвърна Фултън.

— Прочел за някакъв учен във Военноморската изследователска станция в Нюпорт — намеси се Кисли, — на когото му хрумнала идея, която той нарекъл „кух заряд“. Понякога го наричат „оформен“, защото кухината дава точна посока на взривната вълна. Вместо да отвее за втори път покрива на оня политик, Розания насочил цялата сила на динамита в посоката, която искал — през стената на сейфа. Тихо пропукване. Дупка с диаметър десет сантиметра.

— Взел ли е диамантите? — попита Арчи Абът.

Мак Фултън изгледа младежа удивено.

— Какво? Разбира се, че не, получил диамантен прах и късчета.

— Мислех, че диамантите са неразрушими.

— И Розания така си мислел.

Уоли Кисли се засмя.

— Хората в касоразбиваческия бранш явно имат още какво да учат. Но, Айзък, ако саботьорът е сложил кух заряд, не са му били нужни пръчки динамит, които всеки би видял от километър. Даже не му е било нужно длето. Зарядът е свършил цялата работа. Това което си чул, е било слаба експлозия, насочена право към брънката. Скъсало я е като с длето.

— Но как е успял да прикрепи заряда? Веригата непрестанно се е люшкала насам-натам.

Кисли сви рамене.

— Не е било нужно зарядът да е прикрепен дълго време. Може да го е закачил с тел. Каза, че така и не си намерил скобата. Сигурно е натъпкал целия заряд вътре.

— Вероятно не си я намерил, защото от нея са останали само стружки — обясни Мак Фултън.

Бел се втренчи във Фултън. За секунда сякаш подът се разлюля под краката му. Като сън, който човек си спомня дни по-късно, видя златисти очи, очи на вълк, и сякаш отново усети мощния юмрук и въглищния газ, насред който си мислеше, че е видял скобата. Тръсна глава, чудейки се как да подреди разбърканите си спомени, и попита:

— Не е нужно много движение, за да избухне възпламенителна капсула, нали? Колко време би минало, преди движението да задейства детонатора?

— Няколко минути.

— Саботьорът е бил в мината, когато е сложил експлозива.

— Несъмнено! Мацнал го е с малко катран, докато влакът го е подминавал.

— Хладнокръвен ще да е бил, знаейки, че влакът може да го прегази, преди да успее да се измъкне от мината.

— Направо луд — съгласи се Уиш Кларк. — Знаел е какво може да му се случи, но не може да не му го признае човек, че явно е много хладнокръвен.

— И си разбира от работата — довърши Уоли Кисли.

— И всичко това подкрепя тезата на Айзък — заключи Уиш. — С подобен непредсказуем прозорец от време преди взрива, кой миньор би рискувал живота на събратята си?

— Човек се чуди какво ли ще измисли този тип от тук нататък.

— Време е за по едно питие — каза Уиш и изпразни бутилката в чашата си. — Уоли е прав, напипахме нещо.