Клайв Касслер - Стачникът

Уоли Кисли се беше отдал на разговор с един миньор, на когото беше купил цял варел бира. Двамата седяха в най-мръсната кръчма на света. Внезапно мъжът млъкна. Младият Арчи, който се шляеше наоколо с вид на безделник, но всъщност внимателно наблюдаваше за проблеми, почука няколко пъти на бара. Това беше предупреждение за Кисли. Детективът вдигна глава. Две от ченгетата на Глийсън бяха влезли в кръчмата с вид на господари.

Ченгетата се насочиха право към масата на Уоли. Изръмжаха на миньора да се маха и той се изпари, без дори да допие бирата си.

— Това е най-отвратителният костюм, който съм виждал някога — обърна се едно от ченгетата към Кисли.

Уоли погледна карираното си палто, все едно го вижда за пръв път.

— Прилича на клоунска торба — вметна второто ченге.

Кисли не продума. Първото ченге зърна Арчи Абът и ядно попита:

— К’во гледаш, бе?

— Не гледам абсолютно нищо — отвърна бавно и отчетливо високият риж младеж.

— К’во каза?

— Нека се поправя, ако ми позволите — отвърна Арчи, без да мигне. — Ако беше възможно да се види нещо по-малко от абсолютното нищо, вие щяхте да ми предоставите тази възможност.

— Хлапе, цял благослов си ти — ухили се Уоли Кисли.

— К’во? — зяпна ченгето.

Съдържателят, който досега слушаше напрегнато, излезе иззад бара.

— Младият ми червенокос приятел вижда ирония в ситуацията мъж с лице, грозно като смъртта, да критикува дрехите ми.

Ченгетата макар и да не разбраха съвсем смисъла на казаното, усетиха, че се опитват да ги обидят и извадиха патлаците си.

— Достатъчно! — заповяда тихо Мак Фултън, който се материализира внезапно от един тъмен ъгъл със „Смит и Уесън“ в ръка.

— Разкарайте се!

Четири ченгета на Глийсън и двама пинкертъни влетяха в кръчмата на Райли.

Кисли, Фултън, Уиш Кларк и Арчи Абът си деляха бутилка уиски, докато чакаха Айзък Бел. Арчи свиреше на едно прашасало и доста разстроено пиано, а Мак и Уоли пееха новия чикагски хит „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаш“.

Ченгетата и детективите влетяха с извадени оръжия.

Райли бързо се скри в стаичката зад бара. Миньорите, които гръмогласно обсъждаха слуховете за стачка, гаврътнаха питиетата си и побързаха да се изнесат.

— „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаааш…“ — не спираха песента си Уоли и Мак.

Уиш Кларк погледна изпод вежди новодошлите и провлачи:

— Момчета, размахвате тия железа, но май сте забравили, че агенцията ни работи с минната компания и че лично Черния Джак Глийсън ни е наел. Боеше се, и бих казал с основание, че не ви бива много-много да залавяте саботьори.

— Не за дълго! — процеди едно от ченгетата. — Викат, че компанията ще ви бие камшика, щом господин Глийсън се върне от Ню Йорк.

Кисли отпи от чашата си и хвърли поглед на Фултън.

Фултън отпи от своята и погледна Кларк.

Той пък пресуши чашата си, напълни я отново и каза:

— Когато и ако господин Глийсън реши да сложи точка на взаимоотношенията ни, ще си ходим. А може и да продължим да се наслаждаваме на прелестите на тъй живописния Глийсънбърг, като всички свободни граждани на Америка. Междувременно разпускаме коланите в трепетно очакване на вечерята. Ако и вие, момчета, решите да ги разпуснете с нас, вземете си по един стол и сядайте. Ако ли не, хайде вкупом навън, че ние ще похапваме.

— Всички сте арестувани!

— Не можете да ни арестувате — отвърна Кларк.

— Що пък не?

— Изгоря ви затворът.

Арчи Абът прихна и изплю глътка уиски върху дървените стърготини по пода.

— Не берете грижа — сряза ги един от пинкертъните. — Имаме си временно място на един страничен коловоз, ако някой миньор е толкова тъп, че да ни създава неприятности. Няколко стари вагона за месо тръпнат в очакване. Има един и за вас момчета, докато съдията разгледа документите ви. Ако носите пушкала, пускайте ги, преди да сме ви ги взели.

Кисли, Фултън и Кларк се пораздалечиха един от друг. Никой от ченгетата не реагира.

— И ти, рижия! Ставай!

— Прави каквото ти казва, Арчи — обърна се към него Кисли.

Арчи се надигна иззад пианото, наглед объркан от всичко случващо се.

— Патлаците, риж! На земята!

— Няма си — обясни Кисли. — Обучава се. Във „Ван Дорн“ не се разрешават оръжия на младши детективи.

Ченгетата се изсмяха.

— Май-май никой от вас няма оръжие. Като ви гледам, всички ми мязате на младши детективи.

— Аз имам пистолет!

Айзък Бел изплува от сумрака с по една заредена и готова за стрелба двуцевка във всяка ръка.