Клайв Касслер - Стачникът

Пинкертъните продължиха да стрелят. Накрая на релсите не остана никой, ако не се броят телата по тях. Влакът увеличи скоростта. Неспособни да го спрат, разбеснелите се стачници се заеха да се надвикват със свирката. От насипа край релсите полетяха камъни и задрънчаха по локомотива, счупиха фара и събориха единия от стрелците.

Водачът на пинкертъните извика на машиниста:

— Не спирай преди да преминем портала, иначе ще ни се нахвърлят!

Порталът се намираше оттатък железен мост, под който бяха гетата на работниците.

Пинкертъните вече бяха убедени, че са успели да преминат, но от тълпата на безпомощно беснеещите хора ненадейно се отдели един герой — дребен, навярно момче, повлякло тежко гребло за чистене на шлака.

— Какво, мамицата му… Спрете ги! Не му давайте да премести стрелката!

За стрелеца в локомотива беше ясно каква опасност ги грози. Мъжът вдигна уинчестъра и стреля. Куршумът пропусна момчето, но изби греблото от ръцете му. Момчето го вдигна и отново затича към стрелката. Мъжът се прицели внимателно и натисна спусъка бавно и леко. Едновременно с излитането на куршума три камъка улучиха стрелеца. Той изпусна пушката и падна от локомотива, а след това с писъци се озова под колелетата.

Куршумът пропусна момчето, рикошира от една от подпорите на моста и премина през прозореца на кулата до портата.

Момчето изтича пред влака и втъкна греблото в стрелката.

На сто метра от безопасността на портала, локомотивът дерайлира. Мощните механизми на колелата прерязаха греблото като наденица, но късовете от него, попаднаха между колелата и релсите и успяха да ги раздалечат със сантиметър-два. Колелата се изплъзнаха от тях.

Локомотивът се прекатури през моста, повличайки товара си и се стовари в гетото, право върху покрива на магазина на компанията на Найрън.

— Какво те притеснява, Джим? Добре се справихме днес.

Джим Хигинс вдигна поглед от бюрото си в залата на профсъюза. Местните секретар и вицепрезидент току-що бяха влезли, добре напоени с бира.

— Имаш предвид добре, ако не броим осмината ранени в болницата и двамата мъртви? — попита той, макар не само това да го тревожеше.

— Загинаха като герои.

— И като говорим за герои, този малкият не беше ли най-големият герой?

— Някой виждал ли го е оттогава? — попита Хигинс.

— Не, но трябва да го намерим, момчето заслужава медал.

— Добре е направило, че се е покрило. А най-добре ще е направо да изчезне от Денвър.

— Ако има капчица мозък в главата, сигурно вече е на половината път към Сан Франциско — съгласи се Хигинс, с надеждата, че е прав. Още в първия миг, в който зърна силуета с греблото, той имаше кошмарното усещане, че „малкият“ не беше нито мъж, нито момче, а нежната Мери Хигинс.

Джим разпратил телеграми до приятели в Чикаго и Питсбърг, където би следвало да е отишла сестра му, но досега нито един от тях не я беше виждал. В подобни моменти много му се искаше да не беше атеист, защото не му оставаше нищо друго, освен да се моли.

— Братко!

И ето я и самата нея! Слава богу, не с панталони и кепе, а в опърпана пола и с дамска шапка с перо.

— Мери! — Джим скочи от стола. — От кога си в града?

Мери забеляза почервенелите лица на секретаря и вицепрезидента и отвърна:

— Току-що дойдох с влака. Надявах се да те открия. Как вървят нещата?

— Господа, това е сестра ми Мери — представи я Джим на двамата мъже.

Те почти счупиха ръцете си от бързане да свалят шапките си и обърканите им и неловки движения за пореден път напомниха на Джим как другите мъже виждат сестра му. Казаха и, че стачката върви чудесно и че несъмнено ще спечелят. Хигинс мълчеше. Едва когато двамата с Мери останаха сами в квартирата му, той и каза истината.

— Нещата не вървят добре. Стачката остава локализирана само в Денвър и по всичко изглежда, че няма да се разрасне.

— Видях Мама Джоунс в Чикаго — започна Мери.

Мама Джоунс беше дръзка стара предводителка на протести открай време и беше истинско вдъхновение и за двама им.

— Надяваше се да успееш да убедиш Западната федерация да се обедини с миньорите от изток, в Пенсилвания и Западна Вирджиния — продължи Мери.

— И аз така се надявах — отвърна тъжно брат й.

— Каза, че всички мини се държат от хора от Уолстрийт и щом те са обединени, профсъюзите трябва да се надигнат едновременно. Собствениците имат мини навсякъде из държава. Ние също би трябвало да сме навсякъде.

— Каза, че си стигнала до Денвър едва тази вечер.