Клайв Касслер - Стачникът

— Която превръща статуетката в ръка. Когато я дръпна, ще отворя вентил, през който ще преминат сто шейсет и пет градуса по Целзий под формата на пара, право от централното котелно отделение на улица „Кортланд“ и ще се окажат върху кожата ти, най-добър детектив Клей.

Хенри Клей отново погледна дупчиците по пода и тавана.

— Ще се свариш за секунди. Най-дългите и най-ужасяващи секунди в живота ти.

— Парата ще убие и вас.

— Нищо подобно! Дупчиците са изчислени така, че да пуснат достатъчно пара само за теб.

— Добре — рече Клей, — хванахте ме натясно. Ако дръпнете ръчката, мъртъв съм.

— Болезнено мъртъв!

— Болезнено мъртъв.

Джеймс Конгдън държеше здраво ръчката и не отлепваше поглед от Хенри Клей. Не можеше да не признае, че в този тип имаше нещо — дори да изпитваше страх, Конгдън не го виждаше. Всъщност, истинската сила сред останалите качества на Клей беше да вижда ясно неизбежното и да го приема спокойно. Контролен пакет акции, вложен в подобен човек, си беше солидна инвестиция.

— Ако ти дам неограничени средства, поверителна информация, достъп до всякакви железопътни и телеграфни услуги, как ще използваш всичко това?

— Само аз знам подробностите.

Конгдън се намръщи.

— Смелчага си, щом не отстъпваш в подобна ситуация. Или пък си идиот.

— Предпочитам да мисля за себе си като за решителен човек — отвърна Клей, без изобщо да се замисля. — В този свят може да се разчита само на решителността. Това е моето предложение и повтарям: подробностите ще са известни само на мен.

— Да предположим засега, че тактиката е ваша работа — прие Конгдън. — Ами стратегията?

— Нужно ви е да унищожите профсъюзите. Вестниците вече са на ваша страна. Те ще разкажат онази история, която вие пожелаете. А аз ще ви осигуря историята.

— Каква е историята?

— Собствениците, които Бог е преценил да възнагради със собственост, ще защитят онова, което им принадлежи, и свободата си от убийци-агитатори.

— И как ще започне тази история?

— С война в мините.

— Как?

— Знаете ли за инцидента при мина №1 на Глийсън?

— Един вагон се изплъзнал, няколко работници умрели и четири дни производството било спряно. Ти ли беше в дъното?

— Както и в края. Преди миньорите да се върнат на работа, изпепелиха затвора и съдилището на Глийсън. Бих нарекъл това малка война.

— А аз добро начало — съгласи се Конгдън. — Направо като трипъла на Хари О’Хейган.

— Хоумрън, ако се брои и пожарът.

— Дори по-добре от О’Хейган. Но съм дълбоко разочарован.

— От какво, сър?

Джеймс Конгдън въздъхна театрално тъжно.

— Бариерата ми за лунатици ще трябва да почака друг лунатик — каза той, пусна ръчката и направи жест на Хенри Клей да седне до него.

— Страшна армия ти е дал господин Ван Ворн, хлапе: два куци коня и един весел пияндурник.

— Уиш има дълги периоди, в които не близва — защити приятеля си Айзък Бел.

Уоли Кисли, който в яркия си кариран костюм приличаше повече на застаряващ амбулантен търговец, отколкото на частен детектив, се ухили на стария си приятел Мак Фултън.

Фултън, известен с ледения си поглед, винаги се обличаше в черно и приличаше на човек, когото никой с всичкия си не би попитал накъде е тръгнал.

— Ей, Мак, каква е разликата между пияницата и удавника?

— Де да знам, Уоли. Не знаех, че има разлика.

— Удавникът потъва във водата, а пияницата — в уиски.

— Хей, Уоли, а какво вика удавникът на случаен минувач? — не му остана длъжен Фултън.

— Хвърли ми въже!

— А какво вика пияницата?

— Хвърли ми бутилка!

И двамата избухнаха в смях и обърнаха очи към Бел.

Той не се смееше, а лицето му беше каменно.

— Работих с Уиш в Уайоминг и Ню Орлиънс. Умът му е остър като бръснач.

— Счупената бутилка също е остра.

— Помня също така как вие, куци коне, поехте обучението ми от господин Ван Дорн. И как не бяхте чак толкова куци, че да не можете сами да опразните бар, пълен с момчетата на Хари Фрост.

— Е, обучението ти приключи вече.

Бел разбра, че старите детективи не се шегуват. Кисли го изгледа сериозно. А Мак Фултън премина направо на въпроса.

— Кой ръководи екипа сега?

— Случаят е мой, аз го ръководя — отвърна Бел.

— Неотдавна ти сменяхме пелените в Чикаго — не се сдържа Кисли.

— Оттогава мина време и научих как да си ги сменям сам.

Двамата стари детективи мълчаха, а лицата им бяха помръкнали. Накрая Мак рече бавно:

— Човекът, които ръководи екип, трябва да може да сменя пелените на всички в екипа и да движи разследването напред.