Клайв Касслер - Стачникът

— А какво да кажа? — отвърна Мери без окото и да мигне.

— Например, че не ти дерайлира онзи влак.

— Защо?

— Можеха да те убият.

— А теб можеха да те убият в Глийсънбърг.

— И щяха, ако онзи млад миньор не ми се беше притекъл на помощ.

— Миньор! — възкликна Мери. — Айзък Бел е пинкертън!

Джим Хигинс тръсна глава, сякаш думата „пинкертън“ беше хапещо насекомо.

— Не може да бъде! Не е възможно!

— Със собствените си очи видях.

— Каза ли, че е пинкертън?

— Не. Каза, че е от някаква друга агенция… „Ван Дорн“, мисля, че беше.

— Има голяма разлика — обясни Джим. — „Пинкертън“ дават стачкоизменници под наем на собствениците. „Ван Дорн“ никога не са го правили.

— А чувал ли си някой от „Ван Дорн“ да работи за профсъюз? — стрелна го Мери.

— Бел ти помогна да избягаш, нали?

— Бел е шпионин, братко, и ни измами. Не е по-добър от останалите.

— Последна спирка, господа! — обърна се Айзък Бел към тримата си спътници, когато вагонетката от Моргантаун спря в Глийсънбърг. — Съберете колкото можете повече информация преди стъмване. Ще се срещнем в онази кръчма, където господин Ван Дорн ни е платил вечеря — и посочи „При Райли“, мястото, където Мери беше успяла да измоли кафе от съдържателя.

— Най-любимата ми част от разследванията са пътуванията — рече Мак Фултън, докато обхождаше с поглед главната улица.

Очите му се плъзнаха по неваросаните постройки на администрацията на компанията, по няколкото кози, лющещи кора от сухи дървета, по купчини натрошени камъни, покрити със сажди и разкаляни склонове, от които стърчаха дънери на отдавна изсечени дървета.

— Да… какви забележителности ни очакват само…

— И какви широки хоризонти… Арчи, вземи торбите — и Уиш Кларк подаде багажа на младшия детектив, но задържа най-тежката чанта — необикновено дълга и с подсилено дъно. Всеки път, когато я оставяше на земята, тя издрънчаваше приглушено.

— Явно някой е подпалил затвора — Арчи смигна на Бел. — А както гледам и по-голямата част от съдилището. Така ли се отърва от тълпата?

— Една госпожица ми помогна… Добре, момчета, да се раздвижим.

— Кой поема Арчи? — попита Мак Фултън.

— Вие двамата — отвърна Бел, а после се обърна към Арчи: — Трябва да им помагаш да се качват по стълби и да прекосяват улицата, че вече са стари.

Уиш Кларк се отправи към магазина на компанията, а Айзък Бел — към входа на мина номер едно. Вече без дегизировката си, той даде на главния пинкертън писмо, което досега не бе използвал.

— Какво пък е това? Не ни трябват други детективи! Нали ние сме детективи.

— Подписал го е Черния Джак, което означава, че имате заповед да дадете фенер на всеки от агенция „Ван Дорн“, който поиска, и да му се махнете от пътя. Искам фенер!

Донесоха му. Пинкертъните бяха на нокти, несигурни какво да правят, но и затова по-внимателни с грубостите.

— Къде ще ходиш с това?

— На разходка — отвърна Бел. — Елате, ако искате — предложи той, защото знаеше чудесно, че пинкертънът никога не би пристъпил вътре.

— Миньорите говорят за стачка.

— Кога са започнали тези приказки? — попита Бел, като си спомни думите на Джим Хигинс: „Там, откъдето идвам, има още много“.

— Проклетите тъпанари не щат отново да работят. Целият град ще отиде по дяволите. Няма да се учудя, ако някои тръгнат след теб.

— Ще рискувам — усмихна се Бел, вдигна фенера и се отправи към укрепения с дървени греди вход.

Вентилаторите работеха, а в галериите дрънчаха кирките на миньорите, чуваше се приглушеното тракане на електрически свредели и грохот на взривове. Бел видя вратарчето, на което беше помогнал да избяга, и му махна приятелски, но момчето не го позна с костюма и меката шапка и се уплаши, че е привлякло вниманието на детектив.

Бел спря и подаде на малчугана една златна монета. Детето се ококори със смесица от удивление и ужас.

— Спокойно! — рече му Бел. — Дядо ми ми остави малко пари. Задръж я или я дай на майка си или на баща си.

— Нямам такъв… баща, де…

— На майка си тогава.

Бел продължи по тунела, а момчето подвикна зад гърба му:

— Пинкертън ли си, господине?

— Не. Вандорнец съм.

— Еха! — възкликна момчето.

Очевидно разбира за какво става дума, за разлика от Мери Хигинс, помисли си Бел с горчивина.

Детективът стигна до края на тунела. Разбитото влакче го нямаше и тунелът беше удължен. Бел стигна до най-ниската галерия, преброи четири подпорни греди и зад четвъртата опипом намери пукнатината, където бе скрил скъсаната стоманена брънка.