— Сигурно ти е било трудно да си далеч толкова време — казвам аз и дори усещам леко съжаление в гласа си. — Но съм сигурен, че тя те чака с нетърпение.
— Да, приятел. За това говоря. Имам всичко, което ни трябва, точно тук, във вътрешния ми джоб. Ще се оженим и ще се преместим да живеем някъде на брега. Имам там един приятел, Роби. Ще останем при него, докато си намеря работа в някой сервиз.
— Абсолютно — казвам аз.
Стопаджията има едно такова тъжно и същевременно обнадеждено изражение на лицето, озарено от луната и от светлините на таблото. Така и не е стигнал до този Роби, разбира се. Нито пък е видял своята Лиза. Защото три километра нагоре по пътя, през лятото на 1970 г., се е качил в една кола, сигурно много приличаща на тази в момента. И е казал на този, който го е взел, че има пари за нов живот в джоба си. Местните казват, че доста го били, преди да го завлекат в горичката близо до моста, където го наръгали няколко пъти и после му прерязали гърлото. Хвърлили тялото му в един от притоците на реката. Там го намерил един фермер, почти шест месеца по-късно, оплетен в някакви коренища. Челюстта му все още висяла от изненада, сякаш не можел да повярва, че завинаги ще остане там.
Това, което в момента не му е ясно обаче, е, че наистина завинаги е останал тук. Така е при тях. Сега Стопаджията си свирка и се клати в ритъм с някаква несъществуваща мелодия. Сигурно още чува това, което е вървяло по радиото в нощта, когато са го убили.
Много е симпатичен. Чудесна компания за път. Но като стигнем моста, ще стане толкова ядосан и грозен, колкото не сте виждали. Според хрониките неговият призрак, наречен със скучното име „Стопаджията от Окръг 12“, е убил поне десетима души и е нанесъл тежки физически увреждания на поне още осем. Но не мога да го виня. Така и не се е прибрал при момичето си и сега иска същата съдба за всички останали.
Минаваме километричен камък двадесет и три — мостът е само на две минути. Карах по този път почти всяка вечер, откакто се преместихме тук, с надеждата да видя вдигнатия му палец в светлината на фаровете, но без късмет. Не и преди да седна зад волана на този шевролет. Преди това беше все същият скапан път и все същото острие, което си оставаше затъкнато под бедрото ми. Мразя да става така, като да си отишъл за риба и с дни да не кълве. Но аз не се отказвам лесно. В крайна сметка винаги се появяват.
Вдигам крак от педала на газта.
— Всичко наред ли е, приятел? — пита той.
Клатя глава.
— Просто колата не е моя и нямам кеша да я оправям, ако решиш да се опиташ да ни хвърлиш от моста.
Той се смее, малко по-силно от нормалното.
— Ти май си пийнал или си друсал, а, приятел? Може би е най-добре да ме оставиш тук.
Твърде късно осъзнавам, че не трябваше да казвам това. Не мога да го оставя да слезе. Ще е много кофти, ако скочи от колата и изчезне. Ще трябва да го убия в движение, иначе ще се наложи пак да започвам отначало, а се съмнявам, че г-н Дийн ще ми даде колата още много пъти. А и заминавам за Тъндър Бей след три дни.
Минава ми през ум, че ще трябва отново да причиня всичко това на нещастното копеле. Но тази мисъл бързо отминава. Той така или иначе вече е мъртъв.
Опитвам се да поддържам скоростта над седемдесет — твърде висока, за да реши наистина да скочи, но с призраците човек никога не знае. Ще трябва да действам бързо.
Точно когато бъркам под крачола на дънките си, за да извадя острието, виждам силуета на моста в лунната светлина. Като по команда, Стопаджията грабва волана и го завърта рязко наляво. Опитвам се да го върна вдясно и скачам на спирачката. Чувам звук от недоволстващи гуми по асфалта и с периферното си зрение виждам, че лицето на Стопаджията го няма. Няма го вече симпатягата, няма я гелосаната коса, няма я добронамерената усмивка. Има само една маска от разложена кожа, оголени черни дупки и зъби като плесенясали камъни. Изглежда сякаш се хили, но може би е само ефект от това, че устните му се разпадат.
Макар че колата се хлъзга на зигзаг по асфалта, не е като животът да минава пред очите ми като на филмова лента. Чудя се какво биха представлявали такива кадри? Избрани моменти от убийства на призраци. Вместо това виждам бърза серия от моментни снимки на мъртвото ми тяло: една, в която воланът се е забил в гръдния ми кош; друга, в която главата ми липсва, а останалата част от тялото ми виси през счупения прозорец.
Изведнъж отнякъде се появява едно дърво, което се приближава точно към шофьорската врата. Нямам време да изпсувам, само врътвам волана, стъпвам на газта и дървото остава зад мен. Това, което не искам да се случва, е да стигнем до моста. Колата се движи почти изцяло в страничния банкет, а на моста такъв няма. Той е тесен, дървен и ужасно стар.
Читать дальше