Джон Кей - Тракийският капан

Троя, Мала Азия

Ритмично пулсиращият в ушите му поетичен поток стихна и той бърже пъхна инструмента в окачената на колана му торба от козя кожа. В този момент Резус се размърда и Одисей изчезна също така безшумно, както бе дошъл, оставяйки след себе си облак от съжаление. Би било добре да пререже гърлото на спящия тракиец, но това беше прекалено рисковано. Какво ти рисковано — щеше да си е направо безсмислено, ако междувременно Диомед е намерил каруцата с амфорите и успял да налее подсладения бучинишов сок във виното на царя. Диомед го чакаше в края на брезовата горичка.

— Взе ли я?

Вместо отговор Одисей с доволна усмивка потупа торбата и застина. Отвътре долетя приглушен звук. Проклетият инструмент! Колкото по-бърже успееха да се отърват от него, толкова по-добре.

— А ти намери ли каруцата?

Диомед вдигна ръка в триумфален жест. Щавената кожа увисна празна от юмрука му.

— След мен! — каза полугласно Одисей и двамата се понесоха в тръс надолу по хълма. Не след дълго видяха пред себе си двойната линия на стражевите огньове и мержелеещи се за тях гръцки кораби.

— Кой? — обади се някакъв невидим страж, когато приближиха огньовете. Заплахата в гласа му ги накара да се заковат на място.

— Твоят цар, глупако! — изсъска яростно Одисей. — Свали веднага лъка, защото…

— Прости ми, господарю! — иззад близките скали изскочи тъмен силует и се хвърли в нозете им. Одисей се приведе, потупа го одобрително по гърба и с големи крачки тръгна към най-близкия огън, като по пътя оглеждаше камъните, които го ограждаха. Една недооформена мисъл го тормозеше.

Примъкна два от по-големите камъни до трети и внимателно нагласи лирата върху импровизирания триножник. После вдигна високо крак. Диомед се хвърли към него и го избута настрани.

— Ти луд ли си? Сега е наша. Можем да я използваме срещу троянците!

Одисей ядно го тласна в гърдите.

— Ти си лудият! Не знаеш ли, че нейният господар е можел да накара човек да забрави кой е, откъде е и какво е длъжен да прави? Държа в ръце най-страшното оръжие на врага, а ти ще ми разправяш да го запазя. Не разбираш ли, че можем да ликвидираме най-голямата опасност за всички нас веднъж завинаги?

Докато говореше, той се върна при лирата и отново вдигна крак над нея. Тя проскърца и издаде жален звук, ала не се разпадна. Одисей вдигна един голям камък над главата си и със замах го стовари отгоре й. Този път дървото не издържа и се счупи на две. Той седна на пясъка, изтръгна от процепа сърцето на инструмента и го смаза с пръсти. После задърпа струните една подир друга. Когато отскубна всички, ги събра в шепата си, влезе до над коленете в морето и ги хвърли колкото можеше по-надалеч от брега. Върна се, клекна до огъня и пъхна двете парчета от рамката в пламъците.

Търпеливо гледаше как дървото се запалва, почернява, превръща се в тлеещи въгленчета и накрая се разпада на пепел. Разбърка пепелта с една съчка, изправи се и доволно се огледа.

Над Троя се сипваше кървава зора.

Оставям превода на бюрото и едно по едно разглеждам трите фотокопия от пиктограмите. Някой услужливо ги е номерирал на ръка, като е оградил цифрите с кръгчета. Изпълнен съм със съмнения, които се задълбочават от липсата на класическо хуманитарно образование и на познания за древноегипетската писменост. После атакувам проблемите, като започвам от най-маловажния.

— Виждам, че част от превода е в мерена реч, но нищо в оригиналите — поне графично — не предполага стихотворна форма.

Ди кимва.

— В началото преводачът се е престарал. Опитал се е да наподоби класическите преводи на Омир.

— Съжалявам, сър, но имам проблем точно с класическите преводи. Вероятно съм ги чел доста небрежно, но ми се струва, че този текст не отговаря на…

— Не отговаря — прекъсва ме нетърпеливо Ди. — В Илиадата Одисей и Диомед не крадат Орфеевата лира и не наливат отрова във виното на тракийския цар, а избиват неговите воини, докато те спят.

— С други думи, манускриптът е по-късна интерпретация или пародия на оригиналното произведение.

— Именно там е проблемът. Според специалистите стиловите и графичните особености на този текст говорят, че той е по-стар от Омировия. Така че ако говорим за творческо заимстване на сюжети и литературното им обработване за постигане на внушения и цели, различни от внушенията и целите на оригинала, то е в обратната посока. Колкото и да е изненадващо, изглежда Омир е ползвал по-ранните източници по същия начин като Шекспир — придавайки им нов смисъл и литературен блясък.