Томас Энгер - Фантомна болка

Идеално скривалище за оръжие, с което е било извършено убийство.

Хенинг оставя сака си до гроба на Фел и се оглежда. Наоколо няма никого. Времето е твърде лошо. Той коленичи и разглежда земята около гроба. Докосва тревата. Тя е влажна и твърда. Нищо чудно — вандалството е било извършено преди почти две години. Хенинг става и поглежда надолу по пътеката, образувана от храстите. Чува само далечния грохот на коли, минаващи по улицата, барабаненето на дъжда по надгробните плочи и клокоченето на фонтана.

„Наистина ли ще направиш това? — пита се той. — Няма ли да е по-добре първо да убедиш някого, че е напълно наложително?“ Хенинг вади телефона си и отново опитва да го съживи, но без резултат.

Оглежда се един последен път, след което грабва сака и вади малката лопатка. Няколко секунди гледа гроба на Фел, стиснал лопатката в ръка. Не само има чувството, че осквернява нечий гроб. Наистина го прави. Но трябва да открие дали е прав.

„Направи го — казва си той. — Направи го с уважение.“

Натиска лопатката в меката трева. Тя влиза много лесно. Повтаря движението и маркира около половин квадратен метър пред надгробната плоча, след което внимателно обелва тревата и я оставя до плочата. Започва да копае. Колкото по-дълбоко забива лопатката, толкова по-отвратен се чувства от себе си. Никога не е вярвал в Бог и никога не е разбирал хората, които организират целия си живот около своята вяра, но въпреки това има чувството, че извършва светотатство. Намеренията му са почтени, но нищо не може да промени факта, че осквернява нечий гроб и нечия вяра. Хенинг опитва да се убеди, че целите оправдават средствата.

От време на време спира и се оглежда, но видимостта става все по-ограничена. Често бърше лицето си, но от това няма почти никаква полза — дъждът е твърде силен. Продължава да копае, забивайки лопатката все по-дълбоко, надявайки се скоро да попадне на нещо, различно от камъчета или пръст.

След петнадесет минути Хенинг се изправя и поглежда надолу към квадратната дупка, която е изкопал пред надгробната плоча на Видар Фел. „Ковчегът трябва да е на около метър и половина по-надолу“ — мисли си той. Отдавна е подгизнал, но когато пак кляка над дупката, Хенинг има чувството, че калта и влагата се просмукват в кожата му. Вече едва си поема дъх. „Възможно ли е да греша?“ — чуди се той, но започва да копае още по-настървено.

Изведнъж лопатката удря нещо твърдо.

Хенинг удвоява усилията си, внимателно копаейки около твърдия предмет. Знае, че е открил нещо. Може да е голям камък, разбира се, но се съмнява. Започва да вади буците пръст и да ги хвърля настрани.

След това я вижда.

Дръжка на брадва.

Чувствайки се преизпълнен с енергия, започва да копае още по-настървено. Вече вижда острието. Напомня си, че не бива да нанася щети върху откритието си. С малко късмет това може да се окаже единственото доказателство, от което полицията има нужда.

Хенинг понечва да се изправи, но усеща движение зад себе си. Завърта се и вижда нещо черно, устремено към лицето му. Дори не чува звука от удара.

Бругелан вдига краката си на дивана. Алиша е сложила пластмасов замък играчка на пода пред него и в момента Ода Марие се опитва да го унищожи. Няма достатъчно енергия, за да й направи забележка. Единственото, което иска в момента, е да затвори очи и да заспи.

Баща му винаги се е излягал на дивана след вечеря и не след дълго дневната се е огласяла от неговото дълбоко, носово хъркане. Бругелан си спомня колко много е искал баща му да си играе с него. Но той рядко е имал енергията за това. „Станал съм същият като него“ — мисли си Бругелан.

— Искаш ли кафе, скъпи? — чува той от кухнята.

— Не, благодаря.

Кукла, облечена в розово, прелита през стаята и пада на пода. Бругелан се мръщи на Ода Марие, но тя не му обръща внимание. Анита влиза в дневната и му прави знак да мръдне, за да може да седне до него на дивана. Бругелан се премества с няколко сантиметра наляво.

— Изглеждаш капнал — казва тя и слага топла ръка на челото му.

— Просто съм изморен — отговаря той и се прозява.

Тя се усмихва.

— Позволено ти е да кажеш, че си изтощен.

Бругелан поглежда към тънката й, нежна шия. Протяга ръка и я гали по меката, гладка буза.

— Според мен трябва да си вземеш два дни отпуска — казва тя. — Не е здравословно да работиш толкова много.

— Не мога — отговаря той.

— Разбира се, че можеш.

— В момента разследваме важен…

Прекъсва го мобилният му телефон, оставен на масичката. Анита го поглежда неодобрително. Бругелан свива рамене.