Ли Чайлд - Нещо лично

Джон Кот би могъл да го наблюдава през бинокъл за нощно виждане.

Или през инфрачервен мерник.

Направих знак на Кейси Найс да изгаси фенерчето, след което предпазливо заобиколихме бараката. Застанахме встрани от прозорците, което означаваше, че сме на един-два градуса от гледката, която получавахме благодарение на приборите за нощно виждане. Там, откъдето се виждаше цялата старателно подстригана морава. И скоро я видяхме отново, но този път с Малкия Джоуи в средата. Гигантът танцуваше сам-самичък под жълтеникавото сияние на града. Мяташе бедра, потропваше с крака, размахваше ръце и клатеше глава в такт с някакъв свой ритъм.

Веднага разбрах какво прави, как и защо го прави. Беше някакво животинско изкуство, родено от интелигентността на гризач. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Не държеше оръжие, но все пак успяваше да отнеме нашето. Как стана това? Обградени от спящи хора. Танцуваше, за да попречи на прицела ни. Не можехме да си позволим да стреляме. Не и тук. Не че щяхме да пропуснем. Деветдесет и девет на сто нямаше да пропуснем. Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците. От какъв шанс се нуждае отговорната личност? Дори един точен изстрел можеше да е погрешен. Куршумът просто влиза и излиза. Може би в меката тъкан на врата, която няма как да го спре или забави. И следващото му попадение щеше да е в някоя спалня със сини или розови стени. Или пък просто щеше да рикошира в някоя кост под непредвидим ъгъл, ниско долу. Може би щеше да улучи само нощна птица, преди да е свършил мачът. Щеше да се стигне до продължения. А стрелецът нямаше да разбере какво се е случило.

Дали можех да произведа такъв изстрел? Да, по дяволите. Малкия Джоуи беше достатъчно голям. А трябваше ли да го произведа? С всичките спящи деца зад него, вляво и вдясно, скрити само зад тънки стъкла?

Оттеглихме се в сянката и облегнахме гърбове на стената на бараката. Да го оставим да потанцува още минута, помислих си аз. Това може би щеше да го измори. И да ни помогне.

Найс и Бенет заобиколиха моравата и се насочиха към далечния й край по някаква добре отъпкана пътека, посипана с чакъл. Като рефери, които тичат напред-назад. Може би ги наричаха съдии. Нямах представа за правилата на играта. Бенет отиде по-далече от Найс и разстоянието помежду им стана шест-седем метра. Вървяха под ъгъл, опитвайки се винаги да държат бараката зад гърба на Джоуи. Така че, ако се наложи да стрелят, куршумите им да бъдат спрени от дебелите шейсетгодишни дъски. Или в най-лошия случай поне забавени.

Лишен от предни джобове, аз се принудих да напъхам пистолетите си в задните. Стъпих на тревата и поех наляво, с оглед да държа телесата на Джоуи между себе си и къщата му в далечината. Къщата с многобройни удобни позиции за стрелба, зад многобройните уголемени с петдесет процента прозорци. Триста и петдесет метра. По-малко от секунда. Мачът щеше да свърши още преди да изрека „хиляда и едно“.

Продължих бавно напред. Към Джоуи. Той видя как се появявам под жълтеникавото сияние, а аз видях зъбите, белнали се при усмивката му. Започна да отстъпва назад, към далечния край на моравата. Отговаряше на всяка моя крачка с една своя. Водеше ме. Право срещу къщата си, която тъмнееше в далечината. Не беше глупав. След три крачки, направени заднешком, излезе от безопасната зона на Найс, а след четири — и от тази на Бенет. По-скоро усетих, отколкото видях как раменете им се прегърбват. Телефонът на Бенет издаде тих камбанен звън, маркирайки пристигнало съобщение. Дано да беше моята информация за панелите, която със сигурност щеше да съдържа интересни неща. Ако доживеех да я прочета.

Джоуи извърна глава да провери позицията си спрямо къщата, после спря. И поднови танца си. Подскоци вляво и вдясно, навеждания напред и встрани. Огромните му подметки оставяха дълбоки следи в перфектно подстриганата трева. Боулинг клубът щеше да се разгневи здравата. Дано да имаха застраховка. Или голям чувал семена за посев.

— Чуй ме, Джоуи — казах. — Трябва да проникна в къщата ти. Без теб. Едната възможност е да се съгласиш веднага.

— А другата? — попита той.

— Съветвам те да избереш първата.

— Домът е крепост за англичанина.

— Разбирам, Джоуи. Наистина разбирам. Но трябва да ме приемеш като викинг. Или като мародер, или просто като агресор, който се готви да щурмува крепостта ти. За теб ще е най-добре, ако избегнеш евентуалните наранявания.

— А ако ти бъдеш този, който ще получи наранявания?