Ли Чайлд - Нещо лично

— Разчитам на твоята помощ, Джоуи. Можеш да споделиш с мен къде точно е заел позиция Кот. И охраната му. Можеш да ме предупредиш и за други опасности. Килими и пътеки, върху които може да се подхлъзна, ниски мебели.

— Ти си мъртъв.

— Как така, Джоуи? Нима имаш пистолет?

Той не отговори.

— Според мен нямаш — добавих аз. — Или може би имаш още хора освен онези, които лежат в бараката в безсъзнание с потрошени кости?

Той не отговори.

— Аз не мисля така — добавих.

Той продължаваше да танцува, но вече не толкова енергично. Наляво-надясно. Аз копирах движенията му, продължавайки да го държа между себе си и къщата. Бях на две крачки от него. Което означаваше, че той е на една крачка от мен. Това беше обезпокоително, защото вече знаех колко е бърз. От действията му на паркинга зад супермаркета.

Дясната му ръка потъна в джоба на сакото. Голяма ръка, голям джоб. Извади мобилен телефон и го вдигна пред устата си.

— Набери Гари — каза и го приближи към ухото си като всеки нормален човек.

Пръстите му бяха прекалено дебели, за да може да набира. Телефонът му изпълняваше гласови команди. И вероятно ги изпълняваше добре, тъй като насреща вдигнаха.

— Гари, аз съм Джоуи. Обади ми се след десет минути, ясно? Ако не отговоря, напускате кораба. Всеки за себе си. Ясно?

Очевидно беше ясно, тъй като Джоуи изключи телефона и го прибра в джоба си. След което просто остана на място.

Майка ми имаше собствени правила за бой. Отглеждайки двама синове в различни бази на морската пехота по света, тя не бе имала шанс да изключи боя напълно, но все пак бе успяла да наложи някакви ограничения. Първото правило беше изцяло практично: Не се бий, когато си с нови дрехи. Което по ирония на съдбата в момента ми налагаше ограничения. Второто правило беше по-скоро в областта на морала и етиката. То гласеше: Никога не започвай боя пръв. А третото уточняваше, че започнеш ли, трябва да спечелиш .

Макар и още хлапе, аз имах своите възражения. Понякога трябва да удариш пръв, за да имаш шанс да спечелиш. От опит бях разбрал, че двете правила са несъвместими. Проблемът се превърна в семейна дискусия. Безкрайно дълга. Живеехме през шейсетте, а тя беше французойка. В крайна сметка стигнахме до заключението, че правилата наистина са несъвместими. Нещата май опряха до теста на Роршах. Какъв си ти? Човек на второто правило или човек на третото? Брат ми Джо определено клонеше към второто, а аз — към третото. Родителите ни подходиха по-различно към нас, за пръв път в живота ни. Още не правехме разлика между добро и зло, а те ни изпращаха противоречиви сигнали. Бяха достойни хора, но все пак служеха в морската пехота.

И така, аз бях по-близо до третото правило. Или по-скоро до втората му част — трябва да спечелиш . Тя ме устройваше. Дори и ако се наложеше да пренебрегна второто правило. Понякога човек трябва да започне пръв. Като сега например. Знаех го от опит: трябваше да ударя Джоуи пръв, преди да ме е ударил.

Но той неочаквано проговори:

— Аз съм момче от Ромфорд.

— Е, все някой трябва да бъде и такъв — кимнах аз.

— Ние държим на дадената дума. Трябва да минеш през мен, за да стигнеш до господин Кот.

— Като посещение при зъболекаря, а? Е, щом ми се налага, ще мина.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? — изгледа ме той.

— Вероятно.

— Не харесвам кой знае колко господин Кот.

— И аз — отвърнах.

— Но съм от Ромфорд и държа на думата си.

— И?

— Нека го направим интересно — подхвърли той и замълча за момент, сякаш да подбере най-кратките изрази. Потупа джоба на сакото си и попита: — Чу ли какво казах по телефона?

— Да.

— Тази нощ Гари е шеф на екипа, който охранява господин Кот. Ясно ти е какво му наредих. Ако вдигна, значи ти си извън играта и бизнесът ни продължава както досега. Защото съм от Ромфорд и държа на думата си. Не искам хората ми да се ровят в тази бъркотия, ако не съм тук, за да ги надзиравам. Така че, ако не отговоря на обаждането му, те моментално освобождават терена и господин Кот е на твое разположение.

Зад думите на Джоуи прозираха някакви ученически опити да използва сократовския метод, включващи високи залози и въображаеми концепции за понятия като лоялност, чест и саможертва. А може би той просто обичаше да се бие, но не можеше да си намери противници, без да ги подкупва предварително. Но каквито и да бяха причините, аз престанах да им обръщам внимание, тъй като той отстъпи още една крачка назад и приклекна, сякаш очакваше да чуе стартовия гонг. И вероятно го чу преди мен, защото излетя от мрака като изстрелян с бомбен шут — два пъти по-бързо в сравнение с онова, което беше направил зад супермаркета. Лакътят му светкавично се стрелна надолу и в съзнанието ми се появиха фрагменти от собствената ми атака срещу оня тип от буса, когато бях постъпил по същия начин. Явно искаше да приключи с мен още в самото начало. Единственият начин да се справиш с внезапно връхлитащ лакът е да се извъртиш странично, да направиш крачка напред и да поемеш удара с месестата част на ръката си, малко под рамото. Направих го. Това винаги е болезнено, а понякога и парализиращо. И наистина беше така. Но в крайна сметка успяваш да се задържиш на краката си. Получи се.