Ли Чайлд - Нещо лично

Защото вече знаех нещо за Джоуи.

Бенет се справяше добре. Беше забил палец в окото на опонента си. Пръстите на другата му ръка го стискаха за гърлото. Всъщност буквално смазваха ларинкса му. Не бяха управлявали света с кадифени ръкавици, това беше дяволски сигурно. Вдигнах фенерчето, изчаках човека на Бенет да рухне на пода и насочих лъча към безформените купчини пред себе си. Заех се да възстановявам временните ни загуби — трите пистолета, които си бяха наши, плюс четири абсолютно еднакви браунинга „Хай Пауър“, модел 1935 г., но произведени съвсем наскоро, с лостове на предпазителя и от двете страни. Нагоре — предпазител, надолу — готов за стрелба. И четирите напълно заредени, но без патрони в цевите. Били сме в по-голяма безопасност, отколкото предполагах. Разпределихме си ги поравно, по един на всеки. Аз извадих пълнителя на четвъртия и го подадох на Найс да го прибере в джоба си.

— А сега да вървим да потърсим Джоуи — заявих. Обърнах се и понечих да тръгна към вратата, но Бенет хвана ръката ми.

— Не можем да излезем просто ей така, особено пък с включено фенерче — предупреди ме той. — Моментално ще се превърнем в мишени.

— Дай да не го мислим толкова — казах аз.

Бенет погледна Найс. В очите му имаше безмълвна молба. Сякаш намекваше, че съм се побъркал.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Усмихнах се. И тя беше забелязала. Вероятно благодарение на начина, по който бе отнето последното й хапче.

— Джоуи не е въоръжен — казах на Бенет аз. — Можем да бъдем сигурни.

— Как така?

— Знаем, че през целия си съзнателен живот Джоуи не е докосвал огнестрелно оръжие. Нито пистолет, нито пушка, нито автомат, нищо.

— Откъде знаем?

— Много просто — на света няма спускова скоба, през която да може да промуши пръста си. Това няма как да стане. Според мен не е докосвал спусък от седемгодишна възраст. Бас държа, че дори тогава му е било трудно. В момента той е някъде навън, може би на моравата, без оръжие. А ние имаме сто и четири патрона, плюс електрическо фенерче.

Фенерчето отиде у Кейси Найс. Аз държах по един пистолет във всяка ръка, главно защото изпитвах временен недостиг на джобове. Бенет вървеше след нас, оглеждаше се наляво и надясно, а също така и назад, охранявайки фланговете и гърба ни. Найс включи фенерчето и лъчът му заподскача по пътеката. Пронизваше нощния въздух като ослепителен меч, след който пред очите ни се въртяха оранжеви кръгове.

Никаква следа от Джоуи. Поне в началото. Лъчът покриваше голяма част от широката около метър пътека, но той не беше там. Ако я беше намерил, сигурно щеше да тича по нея. Което нямаше да има нищо общо с тичането, тъй като единственият начин да я използва беше страничното придвижване, с едното рамо напред. А това би било не само неудобно, но и доста бавно бягство. Проверихме далечния край на пътеката, където бях останал да чакам Бенет. Нямаше го там. Проверихме и противоположния, но също без резултат.

Спряхме на място и напрегнахме слух. Нищо. Нито звук. Жълтеникавото сияние все още беше високо над града, но повечето от околните къщи бяха тъмни. Хората си лягаха, следвайки примера на децата си, които вече се унасяха. Много скоро щяхме да се окажем обградени от спящи хора. Тук-там се мяркаха синкавите отблясъци на работещи телевизори. Някои нощни птици гледаха филми, футболни мачове или документални сериали. Надявах се, че това занимание ще е просветляващо в образователен смисъл, тъй като във физическия нямаше никаква полза от него. Издирвахме гигант в непрогледен мрак.

И нямаше да стигнем доникъде, ако не се сетих да направя нещо, което трябваше да направя по-рано. Да се поставя на негово място, да мисля като него, а за миг и дори да се превърна в него. Как бих постъпил? Без оръжие, с елиминирана охрана и шофьор, който чака твърде далече, за да бъде повикан. И ако се придвижвах много бавно, тъй като бях принуден да се промъквам странично по пътеката. Не че беше нужно да тичам, нито пък се нуждаех от подкрепления. Съвсем спокойно бих се справил и сам. Защото вече бях Малкия Джоуи Грийн, все едно съм бил такъв цял живот.

Но ми липсваше публиката, която обичах да имам.

Особено в този момент. Моравата, на която се бяха провеждали първенствата по боулинг, пустееше. Навсякъде около нас хората спускаха пердетата и затваряха очи. Джоуи би могъл да си намери публика на едно-единствено място. Публика от един човек, но въпреки това пламенна и всеотдайна. Съюзник, а може би вече и приятел, колега професионалист. Поне в очите на Джоуи.