Ли Чайлд - Нещо лично

— Ще ме измъкнеш ли от тук, Джоуи? — обади се зад гърба ми Чарли Уайт.

Джоуи не отговори веднага и в гърдите ми се появи искрица надежда. Може би щеше да поеме в посока, която ще ни отведе до нещо полезно. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете.

— Те са въоръжени, Джоуи — добави Чарли. — Имат ножове и пистолети.

Джоуи кимна. Два сантиметра нагоре, два надолу. Нищожно движение предвид огромната му глава. Горилата до Бенет пусна лакътя му и се зае да потупва джобовете му. Измъкна сгъваемия нож с прибрано острие и един автоматичен зиг-зауер. Любимият на всички спецчасти по света модел Р226. Горилата до Кейси Найс направи същото. В ръцете му последователно се появиха глокът, ножът за линолеум и шишенцето, в което самотно потропваше последното хапче. Джоуи протегна длан с размерите на капак на боклуджийска кофа и шишенцето кацна върху нея. Опипа го с палец и показалец, а след това го вдигна пред очите си.

— Кой е Антонио Луна?

— Мой приятел — отвърна със запъване Кейси Найс.

— Друсаш ли се?

Отговорът се забави с една секунда.

— Опитвам се да не го правя.

Капачката пропука и отлетя на пода, натисната от нокътя на палец с размерите на топка за голф. Самотното хапче изпадна от обърнатото шишенце в дланта му, където изглеждаше микроскопично.

— Искаш ли го? — попита той.

Кейси Найс не отговори.

— Искаш ли го?

Мълчание.

Огромната лапа на Джоуи се стрелна нагоре и хапчето изчезна в устата му.

Празното шишенце изтрополи на пода.

— Стига, Джоуи — обади се Чарли Уайт.

Ръката на великана се протегна напред и разбута горилите. В две различни посоки. Това ги принуди да притиснат Найс до стената, а Бенет до прозореца. С лакти на гърлата им и с вече извадени пистолети, насочени към мен. Браунинг „Хай Пауър“, белгийско производство.

Извадих ръцете си от джобовете.

Джоуи се завъртя, мина между двамата си сътрудници и с една гигантска крачка се изправи срещу мен. Лице в лице.

Или по-скоро лице срещу ключица. Беше с шестнайсет сантиметра по-висок от мен. И с двайсет по-широк. Огромна маса от мускули и сухожилия. Не приличаше на културист, а по-скоро на нормален мъж, но изключително силен и раздут равномерно навсякъде. Като къщата си. Тялото му излъчваше остра миризма на пот, а на шията му пулсираше изскочила вена. Всичко това задейства древните инстинкти, дремещи в задната част на мозъка ми. Най-вече онзи, най-древния, благодарение на който сме оцелявали в продължение на седем милиона години. Инстинкта за самосъхранение, който крещеше да се махам моментално. Не го направих. Нямаше къде да отида. Стена отзад, стени отляво и отдясно. И Джоуи точно пред мен. Взрях се в очите му и въпреки слабата светлина успях да зърна една зеница с размерите на монета и друга, голяма колкото връхчето на карфица.

— С какво още се тъпчеш, Джоуи? — подхвърлих.

— Млък!

Ръцете му се повдигнаха. Пръстите му бяха дълги и дебели. Но не като кренвирши. Това би било погрешно описание. Бяха по-големи от кренвирши. И по-твърди. Приличаха по-скоро на тенекиени кутийки със сода, свързани една с друга при кокалчетата. Бяха два пъти по-големи от моите.

Джоуи изви тези пръсти като куки, пъхна ги в джобовете на панталона ми и рязко дръпна. Джобовете се разпраха, а пистолетът и ножът изтракаха на пода. Той протегна крак и ги изрита зад гърба си, после отстъпи към вратата. Същата гигантска и единствена крачка, но в обратна посока.

— Не ме изоставяй, Джоуи — обади се Чарли Уайт.

Гигантът спря и взе да пристъпва от крак на крак. Подът заскърца, закрепеното фенерче се наклони и лъчът му освети глезените ни. Изгубил търпение, Чарли Уайт се размърда, за да изпробва здравината на тиксото около китките си. Прецених, че Джоуи разполага с две секунди, за да вземе решение. Всяко забавяне след тях би означавало, че няма връщане назад. Доверието щеше да е разрушено, а на негово място щеше да се появи подозрението. Чарли никога нямаше да забрави, че през главата на неговия подчинен е минала мисълта да направи точно онова, което бях описал на Бенет.

Две секунди.

После Джоуи взе погрешното решение.

Изви глава към вратата и извика:

— Елате да вземете господин Уайт и да го закарате до дома му.

Което беше невъзможно, защото гигантското му тяло блокираше вратата. Това го принуди да наведе глава, да свие рамене и да приклекне. После се обърна на една страна и се промуши навън. Десен крак, приклякане, ляв крак… и вече го нямаше.