Стивен Кинг - Бурята на века

Мълчание. Всички са убедени, но никой не иска да вдигне пръв ръка.

ДЕЛА БИЗОНЕТ:Всички сънувахме един и същ кошмар… И това не беше обикновен кошмар. И аз го зная, и вие го знаете. Това трябва да ни послужи за урок. Той съвсем честно ни предупреди.

И тя вдига ръката си.

БЪРТ СОУМС:Нищо честно няма в тая работа, но…

Едната му ръка е в импровизирана шина, ето защо той вдига другата. Останалите следват примера му — отначало малцина, после повече и накрая почти всички. Хач и Моли са сред последните, вдигнали ръце. Само Майк седи с мрачно изражение, без да отделя длани от коленете си.

МОЛИ( обръща се шепнешком към Майк ): Майк, в момента не гласуваме какво ще предприемем… А дали сме убедени, че…

МАЙК:Знам какъв е въпросът. Знам още и че поемем ли веднъж по този път, всяка следваща крачка е по-лесна от предишната.

РОБИ( отпуска ръка ): Добре. Значи, приемаме, че му вярваме. Единият въпрос е решен. Сега, ако искате да вземете думата по главния проблем…

МАЙК( изправя се на крака ): Аз искам да кажа нещо.

РОБИ:Това си е твое право. Ти си пълноправен данъкоплатец. Давай.

Майк изкачва бавно стъпалата на подиума. Моли не откъсва очи от него. Майк не си прави труда да застава зад катедрата; просто се обръща с лице към съгражданите си. Миг-два на безмълвно напрежение в залата, докато Майк мисли как точно да започне.

МАЙК:Да, той не е човек. Не гласувах, но съм напълно съгласен с вас. Видях какво направи той с Марта Кларъндън… с Питър Годсоу… видях какво направи с нашите деца… и не вярвам, че е човешко същество. Сънувах същия сън като вас и не по-зле от вас съзнавам реалността на неговите заплахи. Дори може би повече от вас — все пак съм вашият полицай, когото сте избрали да съблюдава законите… Но… хора… ние не даваме децата си на убийци! Разбирате ли го? Ние не раздаваме децата си!

В дъното на залата, където са детските креватчета, Анди Робишо прави крачка напред.

АНДИ:Какъв избор имаме тогава? Какво да правим, Майк? Какво можем да направим?

Одобрителни мърморения. Личи си, че Майк е объркан. Защото единственият отговор, който може да даде, е лишен от смисъл. Този отговор е плод на доблестта и куража да постъпиш тъй, както е редно.

МАЙК:Да се изправим срещу него — рамо до рамо — и да му кажем „не“! В един глас. Да направим това, което е написано на вратата, през която влязохме тук — „Вярваме в Бог и един в друг!“. И тогава… може би… той ще си отиде. Както си отиват бурите, когато отслабне силата им.

ОРВ БУЧЪР( надига се от мястото си ): Ами ако той започне да ни сочи с бастуна си? Какво ще правим тогава? Ами ако започнем да падаме като мухи?

Одобрителното мърморене се засилва.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС( изправя се ): „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Ти сам ми каза това, Майкъл, преди по-малко от час. Евангелие от Матей.

МАЙК:„Махни се от мене, Сатана, защото мислиш не за това, що е Божие.“ Евангелие от Марко. ( Оглежда се наоколо. ) Хора… ако му дадем дете — едно от нашите деца — как ще живеем после един с друг? Дори да ни остави живи?

РОБИ:Съвсем нормално ще си живеем.

Смаян, Майк рязко се обръща към него. В този миг по централната пътека към подиума се приближава Джак Карвър. Когато заговаря, Майк се обръща към него. Обстрелват го от всички страни.

ДЖАК: Всички имаме по нещо, което ни тежи и с което се налага да живеем, Майк. Ти да не би да нямаш?

Удар в десетката. Виждаме, че Майк се замисля. Явно си спомня нещо.

Той се обръща към Джак и останалите.

МАЙК:Не, Джак, не съм по-различен от вас. Но това не е, като да препишеш на изпит, да изневериш или да фраснеш някого, когато си бил пиян или в лошо настроение… Тук става въпрос за дете! Не го ли разбираш, Джак?

Може би тези думи най-накрая достигат до съгражданите му… Но в този миг думата взема Роби.

РОБИ:Да предположим, че успеем да го отпратим, Майкъл — да предположим, че се обединим, застанем рамо до рамо и кажем едно голямо колективно „НЕ!“. Да предположим, че успеем да надделеем и той просто изчезне? Че се върне там, откъдето е дошъл?

Майк го гледа наежено, очаквайки капана.

РОБИ:Но ти видя в какво състояние са децата ни. Не знам какво точно им е направил, но не се съмнявам, че полетът високо в небето създава доста точна представа за положението им. Всеки миг те може да паднат. Убеден съм в това. Трябва само да разклати онзи бастун и те веднага ще паднат. Как ще живеем и ще се гледаме в очите, ако това се случи? Дали ще си казваме, че сме убили осем деца само защото сме били твърде добри и твърде праведни, за да пожертваме само едно?