Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Ще пийнеш ли една бира? — предложи той.

— Предпочитам чаша бордо — отговори Мадлин. — Твоята отвратителна „Гинес“ ме кара да драйфам.

Учуден шепот плъзна сред вярната гвардия на Дойл. Никой не си позволяваше да му говори с този тон и още по-малко жена. Мадлин презрително измери с поглед обкръжението на боса. Това беше смесица от горили и от жалки типове, които прекалено често бяха гледали „Белязаният“ и „Кръстникът“. Опитваха се да имитират позите и репликите, но със стойката им на дървеняци и с просташкия им диалект те никога не можеха да достигнат класата на Корлеоне.

Без да повишава глас, Дани Дойл попита бармана дали в мазето има бордо.

— Бордо ли? Не. Освен ако… Може би в кашоните, които Лиам открадна от руснака…

— Иди да провериш — нареди Дойл.

Мадлин го погледна право в очите.

— Тъмно е тук. Да излезем на терасата, там е хубаво.

— Следвам те.

Дойл беше сложен и необикновен човек. Той разделяше лидерството в клана си със своя брат близнак, Джони, излязъл от корема на майка им пет минути след него, но който никога не беше приел статута си на по-малък. Обхващан от непредвидими кризи на насилие, Джони страдаше от параноидна шизофрения и на няколко пъти беше настаняван в болница, тъй като случаят му се отнасяше повече за психиатрично заведение, отколкото за затвора. От двамата Джони беше кръвожадният грубиян и Мадлин винаги си беше мислила, че отчасти за да поддържа властта над брат си, Дани се беше поддал на тази спирала на насилие.

Когато пристигнаха в патиото, един риж тип се приближи с намерението да претърси младата полицайка, но Мадлин успя да го разубеди:

— Ако ме пипнеш, ще те разчленя на две.

Дани леко се усмихна и вдигна ръка, за да успокои своите воини, и ги отпрати. Той помоли Мадлин да му предаде оръжието си и се увери, че тя не носи друго на гърба си или по дължината на глезена си.

— Не се възползвай, за да ме опипаш!

— Подсигурявам се: всички добре знаят, че ако ченгетата решат един ден да ме убият, ще помолят теб да свършиш мръсната работа…

Те седнаха един срещу друг на маса от емайлирано желязо, под обвита в бръшлян беседка с буколически чар.

— Човек се чувства като в Прованс или в Италия — рече Дойл в опит да премахне неловкостта, която витаеше във въздуха.

Мадлин потръпна. Не беше лесно да седиш срещу дявола.

Само че преди да стане дяволът, Дани Дойл беше другарчето й от основното училище и по-късно, в лицея, първото момче, на което беше разрешила да я целуне…

— Слушам те — каза Дани и скръсти ръце.

Среден на ръст, с тъмнокестенява коса, с гладко и квадратно лице, Дойл се мъчеше да прилича на „господин който и да било“. Мадлин знаеше, че той се възхищава от хамелеонския вид на персонажа, който Кевин Спейси играеше в „Обичайните заподозрени“. Облечен от горе до долу в черно, той носеше без показност костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, който вероятно струваше повече от 1000 лири. За разлика от своите наемни убиици, Дойл нямаше нищо общо с карикатура. Притежаваше дори чара на мъжете, които са се отказали да съблазняват.

— Идвам да те видя по повод на Алис Диксън, Даниел.

— Момиченцето, което изчезна ли?

— Да. Аз водя дознанието от три месеца. Имаш ли някаква информация?

Дойл поклати глава.

— Не, защо?

— Ще се закълнеш ли, че не стоиш зад тази афера?

— Защо бих отвлякъл тази девойка?

— За да я накараш да работи, за да я експлоатираш…

— Та тя е на четиринайсет години!

Мадлин извади от портфейла си снимката на Алис.

— Изглежда поне на шестнайсет. И освен това е хубавичка, нали? — рече и му тикна снимката под носа. — Не ми казвай, че не ти хваща окото!

Дойл не понесе тази провокация. С бърз жест хвана Мадлин за косите, приближи лицето й на няколко сантиметра от своето и я погледна право в очите.

— На какво си играеш, Мади? Имам всички кусури на света, ръцете ми са целите в кръв и мястото ми в ада вече е запазено, но НИКОГА не бих докоснал дете.

— Тогава помогни ми! — извика тя и се освободи от властта му.

Дойл изчака малко да спадне напрежението и запита раздразнено:

— Какво искаш да сторя?

— Ти познаваш всички в квартала и половината хора ти дължат някаква услуга. Разрешаваш проблеми между съседи, защитаваш търговците, организираш дори разпределението на коледните подаръци за най-бедните семейства…

— Това е моят стил ала Робин Худ — иронизира Дойл.

— Стремиш се колкото се може повече хора да са ти задължени.