Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Обзета от паника, Мадлин остави телефона и се отдалечи, сякаш се стремеше да избегне голяма опасност.

Той знаеше! Този тип беше се ровил в нейния мобилен апарат и беше отгатнал за Естебан и за детето!

Капка пот се плъзна до дължината на гръбнака й. Тя чуваше как сърцето се блъска в гърдите й. Ръцете й трепереха и краката й отмаляха.

Как беше възможно? Бележникът и имейлите й, разбира се…

Неочаквано в корема й се отвори голяма празнота и тя направи върховни усилия, за да не изгуби равновесие. Трябваше да се успокои: само с тези разкрития Джонатан Лампрьор не можеше да я уязви. Докато не сложеше ръка върху други неща, той не беше истинска заплаха.

Но в дълбините на нейния телефон имаше един документ, на който той в никакъв случай не биваше да попада. Нещо, което Мадлин нямаше право да притежава. Нещо, което вече беше разрушило живота й и я беше отвело до портите на лудостта и на смъртта.

На теория нейната тайна беше добре защитена. Лампрьор беше жалък недискретен човек, но не и ас на информатиката, нито пък шантажьор. Той си играеше с нея, забавляваше се за нейна сметка, но ако тя не му дадеше нов импулс, щеше да се обезкуражи.

Поне тя искрено се надяваше да стане така.

Сан Франциско

9,30 сутринта

Маркус трудно изплува от съня.

Като сомнамбул той се замъкна до банята, влезе под душа, без да сваля нито гащетата, нито ризата си, и остана неподвижен, докато бойлерът се изпразни. Ледената вода го накара да отвори око и след като набързо се избърса, се довлече до стаята, където констатира, че чекмеджето му за бельо беше празно. Всичките му слипове и фланелки бяха натрупани в ракитовата кошница. Канадецът въпросително повдигна вежди. Джонатан, който много пъти го беше предупреждавал, че няма да пере дрехите му, беше изпълнил заканата!

— Джон! — тръгна да се оплаква той, преди да съобрази, че беше събота и в този час ресторантьорът вероятно вече беше напуснал дома, за да осъществи седмичното си посещение на фермерския пазар на „Ембаркадеро“.

Все още замаян, бръкна сред планината от мръсно бельо и нахлузи първите що-годе използваеми дрехи, които му попаднаха.

След това Маркус се запъти към кухнята, а там с опипване намери термоса с китайски Пу’ър чай, който Джонатан приготвяше всяка сутрин. Свлече се на един стол и направо пи от термоса голяма глътка черен чай. Питието сякаш раздвижи неутроните му, той получи внезапно просветление, светкавично се съблече, за да изпере бельото си в мивката с препарат за миене на съдове. След като го изцеди, отвори вратата на микровълновата печка и нагласи програмата на седем минути.

Доволен от себе си, гол-голеничък той излезе на терасата.

— Здравей, пиянде! — посрещна го Борис.

— Здравей, перната ектоплазма — отговори Маркус, като погъделичка перушината му.

В знак на разбирателството им птицата подскочи, наведе глава и отвори човка, предлагайки му предъвкана хапка смесени плодове.

Маркус благодари на приятеля си, след което продължително се протегна на слънце, като се прозяваше така, че челюстта му можеше да се откачи.

— Разкърши си ребрата! Разкърши си ребрата! — развика се папагалът.

Стимулиран от подканянето, Маркус се зае със задачата, която според него беше най-важната за деня: провери водната система, напояваща десетина стръка канабис, скрити зад розовите храсти в градината. Джонатан не одобряваше насажденията му, но си затваряше очите. В края на краищата Калифорния беше най-големият западен производител на индийски коноп, а Сан Франциско символизираше толерантността и контракултурата.

Маркус остана още малко на терасата, за да се порадва на топлината. Прекарал по-голямата част от живота си сред студовете на Монреал, той се наслаждаваше на мекотата на калифорнийския климат.

Върху малкото възвишение на „Телеграф Хил“ трудно можеше да се повярва, че Коледа наближаваше: златните тромпети на жасмина започваха да разцъфват; палмите, сливите и олеандрите блестяха на слънцето; дървените къщи се покоряваха на бръшляна, потулени сред буйна джунгла, сред която пищяха весели врабчета и многоцветни колибрита.