Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Прощавай — извини се Маркус, размърдвайки се, за да отвори прозореца на своята врата.

Канадецът измъкна главата си навън, вятърът брулеше лицето му, сякаш нощният въздух щеше да го спаси от махмурлука.

Този тип е съвсем побъркан… — помисли си Джонатан, като намали още малко и почти достигна скоростта на астматичен охлюв.

Количката пое по западната страна на „Филберт Стрийт“, една от най-силно наклонените улици на Сан Франциско. В началото на изкачването бричката се покашля, даде вид, че ще изгасне, но накрая си пое дъх и с мъка достигна върха на хълма, озарен от бялата светлина на кулата „Койт“ 26 26 Кулата „Койт“ е висока 64 м; тя е известна забележителност в квартал „Телеграф Хил“, построена е през 1933 г. съгласно завещанието на Лили Хичкок Койт, която я посвещава на Сан Франциско. , която доминира над града. Джонатан извърши рискована маневра, за да паркира, като обърна гумите навътре към тротоара. Изпита облекчение, че се е добрал до пристана си, грабна детето на ръце и пое по пътека сред евкалипти, палми и бугенвилии.

Маркус го следваше, залитайки. Поде отново мръсните си песнички, които ревеше колкото му глас държи.

— Иска ни се да спим! — оплака се един съсед.

Джонатан хвана приятеля си за рамото и се опита да го подкани да побърза.

— Ти си ми единственият истински авер, единственият верен другар… — промърмори пияницата и му се обеси на врата.

Джонатан трудно се задържа прав и с миши крачки „двамата мъже и половина“ слязоха по дървените стъпала, които се спускаха стръмно по склона на „Телеграф Хил“. Стълбата се извиваше сред почти тропическа растителност, която даваше достъп до малки живописни къщички. Пощадени от разрушенията на земетресението през 1906 г., тези дървени постройки, издигнати отначало за моряците и докерите, днес бяха заети от заможни творци и интелектуалци.

Най-после те се добраха до преддверието на дива и буйно обрасла градина, в която плевелите бяха спечелили сражението с фуксиите и рододендроните.

— Хайде, всички по стаите си! — нареди Джонатан с авторитета на глава на семейство.

Той съблече Чарли, сложи го да си легне и го целуна. След това стори същото с Маркус, без целувка, разбира се. Все пак не бива да се прекалява.

Най-после, намерил спокойствие, Джонатан отиде в кухнята, наля си чаша вода и излезе на терасата с лаптоп в ръце. Белязан от смяната на часовете, той предотврати една прозявка, като си разтърка клепачите и се свлече на стол от тиково дърво.

— Приятелче, спи ли ти се?

Джонатан вдигна глава по посока на гласа: беше Борис, тропическият папагал на дома.

Този път съвсем го бях забравил!

Животното принадлежеше на бившия собственик, оригинал, който беше включил в завещанието си задължението по отношение на всеки купувач на вилата, да се погрижи за вечни времена за любимата му птица. Борис беше на повече от шейсет години. В продължение на десетилетия господарят му беше посвещавал всекидневно час по правоговор, научил го беше на хиляди думи и на стотици изрази, които той употребяваше учудващо на място.

Бидейки флегматичен, чудесно се беше интегрирал към новото домакинство и предизвикваше радостта на Чарли. Най-вече великолепно се разбираше с Маркус, който го беше научил на цялата гама псувни на капитан Хадок 27 27 Капитан Арчибалд Хадок е герой от комиксите за Тентен, известен с цветистия си език. . Но папагалът беше страхотен чешит и Джонатан с мярка търпеше гадния му характер и острия му език.

— Спиии ли ти сеее? — повтори птицата.

— Представи си, да, но съм прекалено изморен, за да се унеса.

— Тиквеник! — наруга го Борис.

Джонатан се приближи до птицата, която с голямата си закривена човка и с нозете си с могъщи нокти царстваше величествено на люлката си. Въпреки преклонната й възраст, нейното полузлатно, полутюркоазено оперение беше запазило блясъка си, а черният пух, който обграждаше очите й, й придаваше горд и арогантен вид.

Животното раздвижи дългата си опашка, разпери криле и изрече:

— Искам ябълки, сливи, банани…

Джонатан разгледа клетката.

— Не си си изял краставиците и ендивията.

— Гадна ендивия! Искам ядки, орехи и фъстъъъциии.

Джонатан раздвижи глава и отвори лаптопа си. Прегледа електронната си поща, отговори на двама снабдители, прие няколко резервации и запали цигара, гледайки хилядите светлинки, които грееха над океана. Оттук се разкриваше великолепна панорама към него. Небостъргачите от бизнес квартала се открояваха пред огромния силует на Моста над залива, който свързва града с Оукланд. Този миг покой бе смутен от необичаен телефонен звън: изпълнение на цигулка, началото на един Каприз на Паганини според неговите стари музикални знания.