Глен Купер - Възкресителят

Направи още една дъга на север от двойния тон и внезапно в слушалките му зазвуча цяла симфония.

Никога досега не бе чувал земята да го призовава по такъв начин.

Потисна желанието си да падне на колене и да започне да рови с градинската лопатка, вместо това внимателно маркира границата на сигналите. Когато приключи, заби лопатката в средата на петното, остави металотърсача и бързо тръгна към джипа си за правата лопата.

Започна да маха горния слой, като от време на време проверяваше сигналите с детектора, докато не очерта границите на зоната, която се оказа приблизително три на два метра. Хълбокът започна да го боли, но нямаше намерение да позволява на болката да му попречи.

С всяко забиване на лопатата изваждаше пръст с размерите на книга. Беше участвал като доброволец в археологически разкопки и знаеше колко внимателно работят професионалистите. След като махна чимовете, прокара металотърсача над тях, за да се увери, че в тях няма метал. После слезе в плитката яма и също я преслуша. Симфонията звучеше по-силно.

Изкопът ставаше все по-дълбок, а купчината пръст — все по-висока. Артър беше решил да слезе навсякъде на едно и също ниво, а не да дълбае дупка. Не искаше да се срамува от лошата си техника, ако се наложеше да извикат истински археолог. Слезе на дълбочина почти един метър и когато преслуша нивото с металотърсача, сигналът бе толкова силен, че се наложи да намали звука.

Реши, че нататък ще продължи с лопатката.

Започна да маха тънки слоеве, като събираше пръстта с ръце и проверяваше всяка шепа, преди да я хвърли върху купчината. Често лопатката му закачаше нещо твърдо, но всеки път се оказваше, че е попаднал на парче кремък или варовик.

Лопатката се закачи отново, но този път от земята не изскочи камъче. Артър опипа с ръка, за да види дали не е някой по-голям камък, който трябва да се изкопае, но явно не беше поредното кремъчно ядро. Не бе така гладко като оголена кремъчна повърхност, нито грубо като варовик. И когато го натисна по-силно с пръст, видя характерния проблясък, който не можеше да се сбърка с нищо.

Злато!

Използва химикалката си, за да разчисти находката, без да я одраска с върха на градинската лопатка. Когато химикалката се оказа негодна, вкара в действие ноктите си. Не след дълго пред него лежеше разчистена златна повърхност с размерите на дланта му, която проблясваше на бледата следобедна светлина. Артър плю върху нея да махне полепналата пръст и да разгледа сложната изработка. Дъхът му замря — от златната повърхност изпъкваха релефни стилизирани фигури на животни.

Приличаше на набузник на шлем, може би англосаксонски.

Артър енергично разчисти пръстта около набузника и не след дълго попадна на друг предмет. Минута по-късно разкри плетена гривна — масивна, златна, изработена с изключително майсторство.

Съдейки по какофонията на металотърсача, имаше и още. Още много.

Артър стана, обърна се и размаха ръце да извика охранителя Хенгст.

Когато най-сетне пристигна, Джеръми Харп накара Хенгст да скочи пръв долу и да му помогне да слезе. Тримата едва се събраха в тесния изкоп и охранителят излезе, за да им освободи повече място. Артър клекна до Харп и му показа набузника и гривната.

— Невероятно! — възкликна Харп, докосвайки хладната златна повърхност с дебелия си показалец.

После Артър насочи вниманието му към другия край на овалния изкоп, където, докато чакаше пристигането на Харп, бе попаднал на друга невероятна находка — златен нагръден кръст с гранат в средата, извит нагоре като геврек.

— Откога са? — попита Харп.

— Седми-осми век, някъде там, доколкото мога да преценя. Не съм специалист, но предполагам, че са англосаксонски. Може би са били заровени в кожени или платнени торби, които отдавна са изгнили.

— Това ли е всичко? Има ли други неща?

— Определено. На цялата площ. Възможно е да има десетки, може би стотици предмети.

— Тогава да продължаваме да копаем, докато е светло. Да видим с какво разполагам.

Артър долови първия признак за неприятности — „с какво разполагам“. Внимателно подбра думите си.

— Всъщност, Джеръми, не бива да копаем повече. Трябва да се обърнем към професионалистите.

Артър видя как дребният мъж се стегна. Въпреки молбата му да бъде наричан на малко име, „д-р Харп“ май щеше да е по-подходящото обръщение. И Харп определено не изглеждаше доволен, че нарежданията му се оспорват.

— Професионалисти ли? Кого имаш предвид — сърдито попита той.