Глен Купер - Възкресителят

— В Съфолк би трябвало да има археологическо дружество. Всички общини имат. Ще изпратят екип, който да прецени находката. За нещо подобно няма да се изненадам, ако се появят още утре сутринта. Ще проверя дали имат дежурен телефон.

Харп нареди на охранителя да му помогне да излезе от изкопа и изгледа властно Артър отгоре.

— Това е моя земя и ще правя на нея каквото си искам. Не желая чужди хора в имота си.

Артър усети как лицето му пламва.

— Вижте… доктор Харп… боя се, че има определени процедури, които трябва да се следват дори в частен имот. Като човек, който се занимава с подобни издирвания, аз съм в течение на тези неща. Законът за съкровищата от деветдесет и шеста постановява, че за всички находки на древни и ценни артефакти, независимо дали са направени на обществена или частна земя, трябва да бъде съобщено на местните власти, за да се установи дали наистина намереното отговаря на определението за съкровище. И най-добре е първо да се уведомят археолозите.

— И какво е определението за съкровище?

— Артефакти на възраст над триста години, съдържащи най-малко десет процента злато или сребро. Няма съмнение, че в случая влизаме в определението.

— А ако ти кажа да не се обаждаш на археолозите или на властите?

Артър пое дълбоко дъх.

— Длъжен съм да се обадя, сър.

Харп изглеждаше като вулкан, готов всеки момент да изригне.

— И ако властите решат да направят проучване, какво следва, след като приключат?

— Находката ще бъде разкопана и каталогизирана от археологическата служба на графството и стойността й ще бъде оценена от Комисията за оценяване на съкровища в Лондон.

— Каква ще бъде цената според теб?

— Доста висока, предполагам. Предпочитам да не правя прибързани заключения, но както споменах снощи, някои находки са оценени на милиони.

— И тази сума ще бъде изплатена на мен, така ли?

Артър реши да отстоява позициите си.

— Всъщност на двама ни, сър. Като откривател, който е попаднал на находката с разрешението на собственика на земята, на мен ми се полага половината.

Харп си тръгна ядосан, но после спря и се обърна.

— Правете каквото смятате за нужно, Мелъри. За довечера с жена ми имаме друг ангажимент. Вечерята ще ви бъде сервирана в стаята ви. Би било уместно да напуснете рано сутринта при първа възможност.

Следващите две седмици се завихриха като торнадо, което свари Артър абсолютно неподготвен. Подобно на повечето големи неща, лудницата започна с нещо съвсем малко — едноминутен разговор с репортер на вестник.

Но погледнато отстрани, верижната реакция бе започнала в Съфолк в момента, когато металотърсачът запя в слушалките му. Артър бе сигурен, че в най-добрия случай се намира в средата на серия от лавинообразни събития. А в най-лошия нещата тепърва започваха.

Както беше предположил, екипът от археологическото дружество на Съфолк пристигна рано в неделя сутринта, преди да си е заминал. Хенгст се опита да отпрати археолозите, но след заплаха за намеса на полицията портата мазно се завъртя на пантите си. Охранителят наблюдаваше от разстояние как екипът прави предварителни проучвания и развълнувано показва всяка нова находка на Артър. Харп не се появи през цялата сутрин.

Заровените предмети наистина се оказаха англосаксонски, смесица от военно снаряжение и накити. Шефът на дружеството Питър Сандърс, въздълъг ерудиран тип, предположи по гъстотата на находките, че след като работата приключи, ще разполагат с няколкостотин изделия. Оказа се прав. Разкопките продължиха четири дни и всяка вечер Сандърс бе така любезен да праща на Артър имейли с прикачени снимки на почистените артефакти. Окончателният им брой се оказа 663 — ефеси и дръжки на мечове, ножници, токи на колани, кръстове и пръстени. Някои от находките, особено брошките, бяха болезнено изящни изображения на птици, змии и гущери. Съдейки по струпването на находките, Сандърс предположи, че някой лорд от Източна Англия или може би онзи, който го е ограбил, е заровил през осми век два чувала в гората с неосъщественото намерение да се върне за съкровището.

Естествено, Артър знаеше, че находката ще бъде оценена доста високо, но предварителната оценка от четири милиона лири направо го зашемети. Съветът на графство Съфолк направи опит да запази откритието в тайна, докато не се появи подходящ момент за пресконференция, но новината изтече като вода от сито и един прекрасен ден Артър получи обаждане от журналист, някой си Лорънс Кол от „Дейли Мейл“, който знаеше на практика всичко, което можеше да се знае. Журналистът говореше задъхано по телефона, сякаш се мъчеше да се вмести в някакъв краен срок.