Глен Купер - Възкресителят

Артър обърна пистолета на Харп. Беше се снишил. Единствените му мишени бяха крака. Той стреля по тях от упор, докато Харп и Симон не рухнаха на земята, крещящи от болка, и изложиха телата си на куршумите.

Нети извика от ужас. Незасегната от олово или мрамор, тя изпусна Граала върху тялото на Харп и панически се втурна навън от едикулата.

Ушите на Артър звъняха и не беше сигурен дали не е оглушал, или всички внезапно са млъкнали.

Той се плъзна по пода към телата на двамата мъже. Раните им бяха ужасни. Вече не представляваха заплаха.

Чу стон.

Клер беше жива.

Артър се върна при нея и взе ръката й. Ризата й беше подгизнала от кръв.

— Трябва да извикам помощ — отчаяно рече той.

— Не, не ме оставяй.

— Трябва да извикам линейка.

— Вече е късно, Артър. Умирам. Усещам го.

Той постави ръка на раната й и я притисна в напразно усилие да направи нещо — каквото и да било.

— Съжалявам, Артър. Обичах те.

— Не мога да те изгубя!

Огледа се и видя Граала.

— Дръж се, моля те — каза и внимателно положи главата й на пода.

В раницата му имаше бутилка вода. Артър сипа от нея в Граала и го отнесе при Клер.

— Трябва да я изпиеш. Можеш ли?

Повдигна главата й и поднесе купата към устните й.

Клер глътна, закашля се и спря.

— Още, моля те.

Тя допи водата, погледна го за последен път и издъхна.

Артър остави Граала и я прегърна, сложи я в скута си. Нямаше да я остави. Тя беше още топла, кожата й си оставаше розова, изглеждаше все така прекрасна.

Артър затвори очи, но сълзите напираха през стиснатите му клепачи.

Замоли се, като я люлееше в обятията си.

Мъката му беше така опустошителна, сякаш в гърдите му бе експлодирала бомба.

Внезапно през клепачите му блесна ослепителна светлина.

Клер бе станала безтегловна.

Артър усещаше плат в ръцете си и нищо друго.

Отвори очи и се изправи бавно, държейки единствено окървавените й дрехи.

Тя беше изчезнала.

Подът бе целият в кръв, която се събираше бавно на ручейчета в цепнатините между камъните.

Синкав барутен дим изпълваше Параклиса на ангела.

Клер си беше отишла.

Артър падна на колене на мястото, където бе умряла тя, като едва удържа дивото си желание да потопи ръце в локвата кръв от раната й, както човек би посегнал за пръстен, паднал в кално езерце.

Значи така приключваше всичко.

Той беше търсач, устремен към целта си.

Беше успял там, където предците му се бяха провалили.

Беше намерил Граала.

Дали бе по-достоен от крал Артур? Или от Томас Малори? Дали сърцето му бе по-чисто от техните?

Нямаше никакво значение.

Беше намерил нещо по-скъпо от Граала. Бе намерил любовта, а после я беше изгубил. Клер бе профучала през живота му като ярка, блестяща комета — и си беше отишла.

Беше се възнесла.

През целия си останал живот щеше да размишлява върху случилото се, щеше да се опитва да намери смисъл. Изправи се, гневен и объркан. Единствената му мисъл бе, че гробницата трябва да бъде опразнена. Телата на Джеръми Харп и Симон я оскверняваха.

Хвана Симон за глезените и го извлачи от едикулата, след което се върна и направи същото с Харп. Остави ги да лежат по гръб в ротондата. Върна се още два пъти, за да махне апаратите на Нети и нелепата оловна кутия. Сложи в нея пистолетите на Симон и Харп, след като избърса отпечатъците си.

Беше застрелял двама души.

Каквото и да го очакваше оттук нататък, не искаше да свърши като Томас Малори и да изгние в затворническа килия.

Оставаше му да направи само още едно нещо.

Димът в едикулата се разнасяше. Граалът лежеше там, където го бе оставил — върху камъка пред входа на гробницата, все така бял като гълъб. Отново цареше мирна, свята атмосфера. Но Артър не можеше да остане тук. Трябваше да се махне от църквата, като скрие колкото се може по-добре лицето си от камерите в района. Помисли си за Барселона и пресконференцията. Това трябваше да почака. Не искаше да отива там сега, не и без Клер. Трябваше да се върне в Англия, да занесе Граала в „Беър“, да го постави до бастуна на Холмс, да разкаже историята на чешитите и да се напие здравата.

Огледа се за последен път и посегна към Граала, но внезапно му се наложи да дръпне ръката си и да заслони очи.

Бяла светлина избухна от портала към погребалната камера.

Артър бавно пристъпи напред и се наведе, за да надникне, привлечен като пеперуда, безсилна пред устрема да приближи горящ пламък. Закрил лице с длан, той пристъпи през мраморната завеса и продължи напред, докато не се озова в камерата.