Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Мъжът отчасти излезе от сенките.

— Ти?! — Камерън насочи показалец към него. — Но… но аз мислех…

— Джейми, кой…

— Не ме ли познахте, професоре? — Мъжът се приближи до огъня и насочи автомата си към тях.

Катлийн забеляза съвършената му физика и черните му очи. Бяха леко дръпнати, сякаш предците му са дошли от азиатските степи.

— Това е убиецът на Том — заяви пилотът. — Човекът, когото смятахме за мъртъв.

— Аз съм доста жилав, летецо. — Погледът на мъжа падна върху кутията с книгата. — Виждам, че сте оценили по достойнство удобната ми кутия.

— С онези от хеликоптера ли си? — попита Камерън.

— Не. Те явно са ми конкуренти.

— За книгата ли? — Катлийн посочи оранжевата кутия. — Защо ви е? Тя е ценна само като…

— Уникално тълкуване на бъдещето ли? — ухили се непознатият. — Не знам защо им е на онези другите, но аз съм напълно наясно какво означава тя — власт, каквато човечеството едва ли може да си представи. И която може да разклати самите основи на нашето познание. — Черните му очи се присвиха. — Католическата църква например. Тя съществува от… Откога? От две хиляди години? Не смятате ли, че отдавна се е изчерпала?

— За какво говориш? — попита Джейми.

Очите на мъжа заблестяха яростно и Катлийн за миг си помисли, че ще застреля Камерън на място.

— Какво се случи с Каосен? — процеди онзи.

Джейми и Катлийн се спогледаха и попитаха почти едновременно:

— С кого?

— С моя прислужник… с моя приятел Каосен. Какво се случи с него?

— Заедно ли бяхте на яхтата? — Археоложката впери очи в него.

Той кимна.

— Сами ли бяхте?

Пак кимване.

— Беше злополука — тихо каза тя.

— Злополука ли? От него бяха останали само зъбите! Злополука?!

— Той стреляше по нас! — гневно каза Камерън. — Яхтата се появи изневиделица. Едва успях да издигна хидроплана.

Мъжът се облещи.

— Искаш… искаш да кажеш, че си го блъснал с хидроплана ли?

Възцари се пълна тишина. Дори пращящият доскоро огън сякаш уплашено беше притихнал. Непознатият ги пронизваше с поглед, очите му искряха на светлината на пламъците. Показалецът му ритмично почукваше спусъка на автомата.

Накрая им даде знак с дулото на оръжието.

— Хайде, тръгваме.

Двамата понечиха да вдигнат раниците и спалните си чували.

— Оставете ги — нареди мъжът. — Ритнете кутията и револвера към мен.

Джейми се подчини и се пресегна към якето си.

Онзи вдигна автомата.

— Не, летецо. Хвърли ми го.

Камерън му го подхвърли. Непознатият го хвана, претърси джобовете му и му го подхвърли обратно. После се обърна към Катлийн.

— А сега твоето.

След като повтори процедурата, той приклекна, вдигна револвера и кутията и тръгна към стълбището.

— Вие ли застреляхте онзи човек на върха? — попита археоложката, докато се обличаше.

Отговорът му се забави няколко секунди.

— Бяха ви замислили нещо, което не ми допадна.

— Какво кавалерство! — изсумтя Джейми.

Мъжът насочи автомата си към него и оголи зъби в злобна усмивка.

— Недей да изпитваш търпението ми, летецо. С удоволствие бих те прерязал наполовина, обаче видях самолета ти скрит в едно заливче. Щом си успял да убиеш приятеля ми с тъпия си хидроплан, спокойно можеш и да ме измъкнеш оттук с него.

— А ако откажа?

— Тогава просто ще убия професора. — Завъртя автомата към Катлийн. — Знам хиберно-латински и всъщност нямам нужда от нея.

— Вчера уби човек, за да я спасиш, а сега искаш да ме накараш да повярвам, че…

— Онези свине щяха да я изнасилят. Всички ще умрем все някога, но никой не бива да бъде унижаван така. Един куршум с кух връх между очите й… По дяволите, тя няма да усети абсолютно нищо. — Мъжът се усмихна и сви рамене. — Направо ще е хуманно в сравнение с естествената смърт на много хора.

Няколко секунди Джейми безмълвно се взира в него, а после прошепна:

— Ти си тотално побъркан.

— Не съм мислил много за това — засмя се непознатият. — Но сигурно си прав. Имах страхотен треньор. — Усмивката му изчезна. — Хайде, сбогувайте се с любовното си гнезденце. Качваме се. И без резки движения.

Мъжът се изкачваше заднешком, заврял дулото на автомата си в устата на Катлийн. „Благоразумна предпазна мярка“, както се бе изразил. От вкуса на метал и барут й се гадеше, а и цевта изтракваше в зъбите й при всяка следваща крачка. Камерън вървеше след нея с ръце на кръста й, както му беше наредил непознатият.

— Простете за неудобството, професоре — каза мъжът и изкачи още едно стъпало. — На това вито стълбище няма друг начин да ви държа под око.