Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Нелепа срамежливост, помисли си тя, като се имаше предвид тяхната ненаситна и лишена от задръжки страст само преди няколко часа. Ала знаеше, че причината да държи одеялото между тялото си и очите му не е срам — а гняв.

Докато си завързваше обувките, го видя да претопля кифлички на плочата върху огнището. Дори не я поглеждаше. Въпреки че огънят гореше буйно, тяхната малка тъмница беше изгубила уютността си.

— Какво има, Джейми?

— Просто си мислех, че трябва да тръгваме, това е — отвърна той и обърна кифличките с вилица. — След изгрев-слънце онези типове непременно ще претърсят замъка. — Погледна си часовника — беше си го сложил.

— Ще се съмне след по-малко от час — прибави през рамо, все още без да я погледне.

Подаде й димяща чаша чай и гореща кифличка и седна срещу нея.

— Нямам сметана и захар, съжалявам. И купих кифличките в деня, преди да заминем от Единбург. Канех се да летя до Лох Мор и да ловя пъстърва на река Търсоу.

Сви рамене.

— После се срещнахме. — Лицето му се напрегна. — Нещата никога не стават така, както очакваш.

— Да, понякога не стават — тихо отвърна Катлийн и отпи глътка чай. — Тъкмо това е въпросът.

Последвалото мълчание тежеше като камък.

Тя впери очи в чашата си и завъртя чая.

— Отдръпването няма да реши нищо.

Джейми нахлузи полото си и потопи твърдата кифличка в горещия чай.

Катлийн се намръщи. Той не й обръщаше внимание! Понечи да му го каже, когато пилотът остави чашата и се наведе напред.

— Виж. Кат, седях тук и се чудех дали трябва да ти го кажа, обаче…

— Кажи го.

— Това… ъъъ… — Камерън огледа осветената от пламъците тъмница. — Не очаквах да се случи, това е. — Очите му изведнъж станаха сурови. — А може би не биваше.

— Заради Дейвид ли? — Тя прие думите му като обвинение. — Това се случи между нас с теб, Джейми. Между нас. Угризенията не…

— Не става дума за угризения — прекъсна я с вдигната ръка той. — А за самосъхранение… За моето самосъхранение.

Това място, помисли си Катлийн, тяхното място… толкова уютно, толкова блажено допреди съвсем малко… Сега отново се превръщаше в такова, каквото си беше — студена и самотна тъмница.

Джейми въздъхна.

— Кат, ако си позволя да хлътна още повече… Ако продължим, ще потъвам все по-дълбоко в нещо, което може би не ми се полага. Знам, снощи казах, че никога няма да искам от тебе нищо повече — и няма, по дяволите. — Сините му очи се вледениха. — Няма, Катлийн.

Прокашля се, изгълта горещия чай и заби поглед в празното ламаринено канче. Накрая го остави и се премести до нея.

— Няма да бъда с теб само от време на време, Кат. Не мога така. — Обхвана лицето й в шепите си. — Веднъж вече изгубих скъп човек — каза прегракнало. — Това едва не ме уби. Всеки миг, в който съм до тебе… аз… Скоро ще стане късно и…

От очите му бликнаха сълзи. Той се усмихна тъжно и отметна един кичур зад ухото й. После я целуна по челото, извърна се и се вгледа в огъня.

— Ще отида да се грижа за баща си в Тобърмори.

Бързо заобиколи от отсрещната страна на огнището и почна да си стяга багажа.

Катлийн усети, че по бузата й се стича сълза. Обзе я мрачно облекчение, моментално заменено от угризение. В сърцето я прободе ледена болка, сякаш кръвоносните й съдове бяха замръзнали при мисълта, че неговата смелост е платила цената за нейното малодушие.

Смътно си спомни онази Катлийн Филипс, която строго управляваше своето бъдеще. Ако сега срещнеше на улицата тази жена, сигурно нямаше да я познае. Избърса сълзите си и забеляза, че ръката й трепери.

Погледна Джейми — половината му лице беше огряно от златистата светлина на огъня, другата половина тънеше в сянка. Искаше й се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Той хвърли поглед към нея и продължи да събира вещите си.

Катлийн го наблюдаваше безмълвно. Сякаш изтече цяла вечност, макар че сигурно бяха минали само секунди. И тогава нещо — не можеше да каже какво — я накара да се обърне.

В сенките на кръглото каменно стълбище зърна движение и в мига, в който усети погледа на натрапника, чу смеха му. Джейми светкавично се метна към револвера си.

— Спокойно, летецо! — От сумрака се разнесе изтракване на зареждано оръжие. — Хвърли револвера.

Камерън пусна револвера на пода и пристъпи към гласа.

— Кой си ти, по дяволите?

— Професор Филипс, или кажете на любовника си да се успокои, или ще му събирате мозъка в чаена чаша.

Тя хвана Камерън за лакътя.

— Моля те, Джейми.