Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Какво, Армано?

— Да убият — изсъска Памфили, — ако вярват, че така ще защитят Светата църква? Ще ти кажа, Карло. Нито един! Нито един, в това слабохарактерно време, в което всичко идва наготово. Но, Исус ми е свидетел, аз бих убил!

Сърцето на Памфили туптеше бясно. Той усещаше, че от върха на носа му капе пот. Гърлото го болеше от напрегнатия, пламенен шепот. С парещи в очите сълзи, той прибави:

— Разбираш ли, приятелю, аз съм отгледан от две майки: едната ме роди на този свят, а другата ме води в него. Аз съм като всеки син, който силно обича майка си. И като всеки любящ син, аз ще я защитавам до сетния си дъх. Римската църква е наш дом. Божи дом, и наша Света майка. — Памфили избърса сълзите от бузите си. — В какво ще се превърнем, Карло, ако не пазим своята майка… Своя дом? В какво ще се превърнем, за бога?

Барберини дълго се взира в него, после се изправи, стисна ръката му, усмихна се и бавно тръгна към Росати и другите.

Кардинал-камерлингът Росати инструктира избирателите да гласуват още веднъж, преди да се оттеглят за вечерта. В Сикстинската капела се възцари пълна тишина и кардиналите посегнаха за нови бюлетини, едновременно се приведоха над тях и в залата се разнесе скърцане на писалки върху дебела хартия. После пак се занизаха един по един пред олтара.

Имаше промяна. Памфили усещаше стичащите се по гърба му струйки пот. Другите кардинали се въртяха на столовете си и шушукането им постепенно се усилваше.

— Армано Памфили! — за пореден път произнесе преброителят.

Седемдесет и осем, помисли си Памфили. Трябваха му осемдесет и един. Той сведе глава и се помоли Бог да му помага да служи на Светата църква, ако го изберат.

— Армано Памфили! — прочете преброителят.

Мили боже! Само още два гласа!

Сякаш усетил вълнението му, Шон Фланиган постави треперещата си ръка върху ръката на своя стар приятел и прошепна дрезгаво:

— Армано, Господ нямаше да те натовари с тази огромна отговорност, ако не знаеше, че ще се справиш.

Преброителят вдигна поглед от бюлетините.

— Армано Памфили!

Само още един глас!

Капелата се смълча. Първият преброител бръкна в потира, извади поредната бюлетина и я прочете с непроницаемо изражение. Подаде я на втория, чието лице също остана каменно. Накрая третият преброител записа нещо, кимна на двамата си колеги, които вече се бяха отпуснали с доволен вид, бавно се обърна към конклава, усмихна се и извика:

— Армано Памфили!

Затаилото дъх множество избухна в гръмко ръкопляскане. След малко вратата се отвори и монсиньор Дюбоа влезе в залата, следван от още двама монсиньори. Аплодисментите стихнаха и кардинал-камерлингът и магистърът на литургичните церемонии се приближиха до Памфили.

Сърцето на Памфили щеше да изскочи от гърдите му.

Анджело Росати се наведе напред и леко постави ръка на рамото му.

— Армано Марчело Памфили, съгласен ли си с каноничния ти избор за върховен понтифик на Светата римска църква?

Устните на Памфили помръднаха, ала от гърлото му не се изтръгна нито звук. В първия ужасяващ миг му хрумна, че е онемял, ала после пред очите му изплува сияещото лице на майка му. Памфили се намести на стола си, изправи рамене, прокашля се и отговори твърдо:

— Бог да благослови решението ви. Приемам.

Кардинал-камерлингът стисна рамото му.

— С какво име искаш да те наричат?

Памфили избърса сълзите от очите си и произнесе високо, за да го чуят всички:

— Инокентий Четиринайсети!

След още един взрив на овации кардиналите започнаха един по един да идват при него, като коленичеха и му засвидетелстваха верността си. После се обръщаха, отдалечаваха се и се включваха в хора, пеещ благодарствения химн „Те Deum“.

След като се изредиха всички кардинали, той се изправи, прекръсти се и тръгна към алената Стая на плача, за да се преоблече в белите папски одежди. Точно преди да излезе през огромната врата на Сикстинската капела, Памфили забеляза двама кардинали, които радостно изливаха химикал в печката, за да придадат бял цвят на дима при изгарянето на последните бюлетини. Белият дим щеше да прати щастливата вест на света — „Habemus Papam!“ „Имаме папа!“.

Цялото тяло я болеше, но дори това някак си допринасяше за уютността на спалния чувал и вълнените одеяла. Разкошната вечеря, уискито и пращящият огън успокояваха сетивата й, колебаещи се на ръба на съня.

Джейми я прегърна и силно я притисна към себе си. Катлийн се наслаждаваше на дъха му върху тила си, докато двамата се взираха в пламъците, отпуснали глави върху сгънатото му кожено яке.