Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Джейми кимна.

— Да. Преподаватели в Кеймбридж и Принстън.

— Предсказанията, които е записал монахът, може да са дар от нашето далечно бъдеще, донесен ни от пътешественик във времето.

Катлийн повдигна вежди.

— Дар ли, Ема… или проклятие?

Геоложката се усмихна.

— Това е въпросът, нали?

След дълго мълчание Том се обърна към Камерън и го потупа по рамото.

— Знаеш ли, ти си доста интересна личност за човек, който си изкарва прехраната, като бръмчи насам-натам с летяща лодка.

Всички избухнаха в смях и най-вече Джейми.

— Цитираш стихове — отбеляза Катлийн. — И знаеш латински.

— И подхвърляш концепции от теоретичната физика — прибави Ема. — Какво си завършил?

— Изобщо не съм следвал — отвърна пилотът. — Баща ми е… по-точно беше ненаситен читател и блестящ ум. В библиотеката му има стотици книги. Той ми преподаваше латински, като ми четеше Вергилий, Хораций и Цицерон. Освен това ме научи на малко келтски с помощта на староирландската поезия. Винаги се е интересувал от физика и предаде интереса си и на мен.

— Камерън се усмихна. — Самият аз нямам особени заслуги за тези неща. Ако не бях с въдица, ловджийска пушка или книга в ръка, татко ми се мръщеше, все едно съм някой мързеливец.

Катлийн опря брадичка на дланта си.

— Разкажи ми още за баща си.

— Преди да сме навлезли прекалено дълбоко в историята на рода Камерън, ще пожелая на всички ви лека нощ — заяви О’Брайън малко завалено и отмести стола си назад.

— Май и аз ще си лягам. — Ема се изправи. — Благодаря за храната за размисъл, Джейми.

Катлийн мълчеше. Искаше й се да си тръгнат и това я изпълваше с отвращение от себе си.

— Остани още малко — каза Камерън и потупа професора по рамото. — Ще си поръчаме…

Том се надигна от мястото си и се протегна.

— Достатъчно пих, приятелю. — Погледна Катлийн.

— Пък и трябва да пратя факс на доктор Меркъл и доктор Гъслър от Британския музей. Може да ни дадат идея какво да правим с този проклет кодекс.

Археоложката кимна.

Професорът прегърна Ема.

— Е, скъпа, какво ще кажеш да направим тази вечер още по-интересна?

— Не обещавай неща, които няма да можеш да изпълниш — засмя се тя.

Той също се засмя и двамата излязоха, като лекичко лъкатушеха.

— Страхотен човек, Кат — отбеляза Джейми, докато ги проследяваше с поглед. — А Ема е очарователна.

— Чудесни са. И са ми много добри приятели — отвърна Катлийн. — Хайде, разкажи ми за баща си. Явно е изключителна личност.

Сините очи на пилота помръкнаха, сякаш над тях преминаваше сянка.

— Татко вече не е много добре — тихо каза той. — През повечето време е на инвалидна количка. Сега за него се грижи едно момиче. — Камерън се усмихна топло. — Обаче беше невероятен човек. Едър, корав. Можеше да псува като каруцар и после веднага да ти рецитира Вергилий или Шекспир. През Втората световна война е пилотирал щурмови самолет „Тайфун“. Това пилотско яке е негово. Веднъж, скоро след десанта в Нормандия, летял над Фалезкия чувал и…

Катлийн го чуваше, ала думите му й звучаха далечно и приглушено, сякаш идваха иззад стените на нейните желания… и страхове.

— Искаш ли да опиташ нещо наистина специално. Кат? Надявам се да го имат тук.

Въпросът му я върна в действителността.

— Какво да опитам?

— Едно от най-фините уискита, които може да вкуси човек.

Тя се почувства като дете и игриво го ощипа по ръката.

— Поднесете ми това великолепно уиски, любезни господине.

— Жена тъкмо по вкуса ми! Веднага се връщам.

Усмивката й се стопи. Всъщност никога не се беше чувствала като дете… Дори като малка.

Огледа се. По тъмната дървена ламперия висяха акварели на яки шотландци, облечени в каретата на своите кланове. От другото помещение се носеше жизнерадостна шотландска музика, изпълнявана на цигулка и флейта. Всичко около нея сякаш нашепваше за отдавнашни дни — включително Джейми Камерън.

Пое си дъх и се замисли за мъжа си. Спомни си първата им среща, когато тя заля новата си рокля с вино, а Дейвид саможертвено потопи копринената си вратовръзка в собствената си чаша мерло. О, как се смяха тогава… Сега този спомен я изпълваше само с болка. Отдавна с него не се бяха смели така.

Вдигна поглед и видя, че Джейми се връща. Пламъците огряваха лицето му… И болката просто се стопи.

Макар да бяха пристанали откъм подветрената страна на островчето Орша, „Жералда“ яростно скърцаше и опъваше котвеното въже. Скоро Тренкавел щеше да пори черните вълни и морските пръски със зодиака на път за Йона.