Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Много ми харесвате, доктор Филипс. — Тя стисна ръката на Катлийн. — Благодаря, че ме приехте в експедицията.

— Професор Бушакур има отлично мнение за теб.

Лицето на Мари светна.

— Антоан е най-добрият преподавател в нашия университет. С него сме големи приятели. — Тя дълго гледа по-възрастната жена и накрая каза: — Трябва да тръгвам. — После излезе в коридора и заслиза по стълбището. Преди главата й да се скрие под площадката, спря и погледна назад.

— Какво има. Мари?

Французойката поклати глава.

— Нищо… Благодаря ви за отделеното време.

— Винаги имам време за студенти като теб.

Мари се усмихна мило и за миг на Катлийн й се стори, че ще каже още нещо. Тя обаче само й махна с ръка и продължи надолу по стълбището. Потропването на токовете й по дървените стъпала сякаш се разнасяше в такт с хлопането на брулените от вятъра клони по прозореца в коридора.

Археоложката се върна в стаята си, взе работното си яке и хотелския ключ, после пак излезе и затвори вратата. През прозореца в коридора се виждаха пръските, вдигащи се от тъмните вълни в залива. Навярно идваше поредната буря. Сякаш за да потвърди предположението й, някогашното имение от XVIII век запъшка и заскърца под поривите на вятъра.

Докато се спускаше по старото стълбище, Катлийн си спомни историите, които разказваше ирландската й баба… За мъничкия народ и поетите войни, за замъци, обитавани от призраци… И за банши — мрачни духове, които вещаели смърт и се реели във виещия вятър.

Когато вятърът за пореден път блъсна клон в прозореца, тя потрепери и забърза надолу.

Времето се пооправи и небето малко се проясни. От върха на Дун И, най-високия хълм на Йона, Катлийн виждаше вълнистите контури на Папс — трите върха на остров Джура: бяха пробили мъглата и напомняха на грамадно морско чудовище, гънещо змийското си тяло в океана. Под нея, сред зелени пасища и стада овце, се виждаше йонското абатство. Старата черква и манастирът сякаш трептяха под розовозлатистите лъчи на привечерното слънце. Гледката излъчваше някаква странно напрегната, властна ведрина, като че ли всичко това беше просто спомен от сън. Навярно тъкмо затова понякога наричаха острова Божия възглавница.

Според преданието свети Колумба разговарял с ангелите точно на това място. Сред скалите наблизо имаше вир, Тобар на Ууиш — Изворът на вечната младост. Казваха, че ако по изгрев-слънце три пъти потопи лице в ледената вода, човек тутакси ще възвърне младостта си.

Катлийн пъхна ръце в джобовете на якето. „Нищо чудно, че този монах, Броихан, е имал видения на Йона“, помисли си и седна на една скала.

— Том ми каза, че си излязла да се поразходиш. Археоложката рязко се завъртя и видя, че по склона се изкачва Джейми Камерън. Той й се усмихна, после се обърна, впери очи във вълните, разбиващи се в скалистия бряг в подножието на хълма, и тихо каза:

— Йона е най-вълшебното място на света.

Катлийн проследи погледа му до брега и малко по-нататък, към скалите и белия пясък на дъното, които ясно се виждаха през кристално бистрата вода.

— „Там възправя се каменен остров — сякаш на себе си изрецитира тя, — гдето спряло е времето и витае духът на Колумба…“

Джейми се усмихна.

— „От снега декемврийски и маргаритките пролетни до падащите есенес листа“.

Археоложката се усмихна.

— Сигурно всеки, който обича този остров, знае стихотворението. Написано е през десети век от анонимен автор.

— Често най-прекрасните неща остават анонимни — отвърна той, без да откъсва очи от морето.

Катлийн се загледа в Камерън. Известно време на хълма се чуваха само стоновете на вятъра, прибоят и крясъците на морските птици.

Дългата му тъмна коса се развяваше, рунтавата яка на якето му обрамчваше слабото му лице и както се беше изправил и се взираше в морето, спокойно можеше да е викингски княз, вожд или… странстващ рицар.

Джейми се обърна към нея и Катлийн отново се озова в настоящето.

— Ще останеш ли да пренощуваш на Йона? — попита тя.

— Морето в залива е прекалено бурно, за да излетя. — Пилотът си погледна часовника. — А в такова време не обичам да кацам по тъмно.

— Тогава ще останеш да вечеряш с нас! Ресторантът на „Сейнтс Ландинг“ е страхотен и барът ще ти допадне. Атмосферата е ретро и…

— Значи барът щял да ми допадне, а? — изсумтя той.

— Е, не съм въздържателка, но като се има предвид състоянието ти, когато се запознахме… си помислих…

— Какво си помисли? — Очите му излъчваха болка и… и още нещо. Камерън се прокашля и се извърна.