Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Тя въздъхна и поклати глава.

— Чувствам се като героиня от детективска история.

— Някакво предположение какво може да се е случило? — попита Ема.

— Възможно е Броихан да е обезглавен от викингите — отвърна Катлийн. — Те са опустошили манастира през осемстотин и шеста и са изклали над шейсет монаси. Това е известен факт. Преди няколко години археологическа експедиция от Единбургския университет откри масов гроб на няма и триста метра оттук, близо до Залива на мъчениците.

— Сигурно някой е оцелял — прибави Том. — И после е заровил кодекса на Броихан и останалите артефакти, и е погребал нашия стар приятел.

Катлийн вдигна мастилницата и я разгледа. После отново се обърна към О’Брайън.

— Трябва да вляза в тази ваша пещера. Искам да видя останките на Броихан на място. Ако скелетът е негов, разбира се.

— При този проливен дъжд, Катлийн, не съм сигурна, че пещерата е стабилна — предупреди я Ема.

— Няма да копая, а и няма да се бавя вътре.

Том се подсмихна.

— Повярвай ми, Ема, когато тази жена реши нещо, по-добре да не й се изпречваш на пътя.

Северният вятър трупаше буреносни облаци над Йонския залив и в лицето на Катлийн шибаше студен дъжд. Тя избърса водата от очите си и погледна Том и Ема, без да каже нищо. Тримата вървяха по неравния терен към хълмчето Друим Дугал, което се издигаше като зелена вълна от океанския бряг и хвърляше сянка на североизток към развалините на параклиса „Сейнт Годрик“. На единствената оцеляла, покрита с мъх стена зееха отворите на два прозореца. Носещите стълбове на входа, целите сиво-кафяви от лишеи, бяха килнати настрани като дънери на изсъхнали дървета.

Ема потупа Катлийн и посочи с ръка.

— Обърни внимание, че параклисът е построен върху малко по-издигнат терен.

Обраслата с пирен и черен емпетрум могилка наистина се очертаваше над естествените контури на склона и после се спускаше към морето.

— Това ли е свлачището? — попита тя.

— Погледни към североизточната страна на Друим Дугал. — Ема стегна качулката на канадката си, за да се предпази от постоянния вятър. — Виждаш ли как склонът рязко се спуска надолу? При наличие на достатъчно термопластични фактори като дъжд и повърхностни води… прибави и наклона и високия минерален състав на почвата… няма как да не се получи придвижване на земни маси.

Катлийн насочи вниманието си към останките от близо седемвековния параклис и си представи поколенията богомолци, търсили Божия утеха от своя суров, ужасяващ свят. Почти чу напевните им молитви, шепнещи из древните камъни на храма.

Докато се взираше в руините, върху запазената стена на параклиса кацна гарван. В навечерието на битка, спомни си археоложката, келтските богини на войната се преобразявали в гарвани за очакващото ги на другия ден пиршество от мърша на бойното поле. Сякаш доловила мислите й, лъскавата черна птица обърна обсидиановия си клюн към нея и разпери криле.

— Насам — повика я Том.

Обзета от облекчение след отлитането на гарвана. Катлийн последва колегата си зад някогашния притвор на черквата, прескочи една паднала пред входа на пещерата колона, отдръпна найлоновото платнище и насочи лъча на фенерчето си към зейналия в земята отвор. О’Брайън разви въжето, хвърли единия му край в дупката и завърза другия за колоната.

Катлийн се усмихна. Обожаваше тези моменти.

— Ще се видим в следващия живот — каза и започна да се спуска в три и половина метровата пропаст. Фенерчетата на Том и Ема я насочваха, ала мракът сякаш поглъщаше лъчите им. Накрая кракът й стъпи върху мокрото дъно и археоложката извади собственото си фенерче от раницата си.

— Долу съм — извика и го включи.

— Добре, спускам ти фенера — отвърна Том.

Фенерът се появи, завързан за тънко найлоново въже. Катлийн го развърза, вдигна го над главата си и се огледа.

Таванът представляваше груб свод, сякаш монахът, който го е направил, се е опитвал да си „построи“ миниатюрна катедрала. Всички повърхности лъщяха от влага, хилядолетният въздух вонеше като гнили плодове. До задната стена имаше ложе, изсечено от масивна скала. За възглавница служеше объл камък.

Защо тези монаси, зачуди се тя, бяха живели на този студен самотен остров, търпейки такива лишения и трудности? За да са по-близо до своя невидим бог ли? Или бяха подражавали на страданията на библейските пророци?

Остави фенера на каменното ложе и огледа почернялата от смола ниша — скривалището на кодекса. После взе фенерчето си и когато плъзна лъча по пода, освети скелет, изпънат по гръб в калта.