Ричард Чайлд - Ръката на пророка

Общо имаше седем полета, всяко от които представяше момент от Страстната седмица. Най-горното изобразяваше Тайната вечеря. Тя плъзна лупата надолу по вертикалното рамо със сцени от терзанията в Гетсиманската градина, съда, бичуването, пренасянето на кръста по улиците и накрая разпятието в най-долното поле. Специално място беше отделено на Възкресението — в центъра на кръга на келтския кръст. След като продължи да разглежда гравюрите още малко, Катлийн обърна артефакта от другата страна.

Надпис!

Тя включи диктофона и отрази местонахождението и състоянието на находката, както и всички останали важни данни, включително описания на изобразителните полета. После изключи устройството и се зае да превежда наум старателно гравирания хиберно-латински надпис на ирландския монах, преди да запише превода си.

Трябваше да го препрочете, за да се увери, че не бърка.

— Господи — промълви Катлийн. — Това тук не е написано от Броихан… Но кой би могъл… Какво означава? Защо пише…

Тихият ромон на вода, който се носеше от стената зад нея, започна да звучи някак различно. Тя насочи лъча на фенерчето си натам и видя, че ручейчетата са се слели в поток, шуртящ като отворен воден кран. Когато освети пода на пещерата, установи, че е коленичила във вода, чието ниво бързо се покачваше. Трябваше незабавно да докарат помпи, помисли си Катлийн, изправи се и отиде при въжето.

— Том — извика нагоре. — Качвам се. Няма да повярваш какво…

Когато по-късно я попитаха, Катлийн щеше да опише звука като приглушен взрив. Изригналата вълна от течна кал я блъсна с такава сила, че я запрати в отсрещната стена. Костите на монаха затракаха при сблъсъка си с нея. За един съвсем кратък миг погледът й се озова на едно равнище с черните орбити на черепа и после той потъна в тинята. Поддаде друг пласт от стената и рядката кал стигна до кръста на Катлийн.

— Том!

— Бягай към въжето, по дяволите! Бягай към въжето!

— Едва ли ще успея! Тинята е толкова гъста, че почти не мога да помръдна!

В този момент се срути задната стена. Каменното ложе на Броихан и фенерът изчезнаха под черната каша, заливаща подземната пещера.

Катлийн надяна ремъка на чантата с инструментите на шията си, пъхна златния кръст в джоба на дъждобрана си и го закопча. Като държеше диктофона и фенерчето над главата си, се опита да прегази гъстата кал, ала не успя да направи и една крачка.

Без да откъсва поглед от висящото от отвора въже, археоложката се наведе напред и протегна ръка. Краят му беше само на два метра от нея, но със същия резултат можеше да е на двеста.

По рамото я удари буца глина. Тя погледна нагоре и видя, че таванът е започнал да се свлича под напора на шуртящата от всички пролуки вода.

— Господи, Том, цялата пещера се срутва!

Отгоре продължаваха да се сипят парчета от тавана и тинестата каша вече стигаше до гърдите и.

— По дяволите! — извика Катлийн към отвора на пещерата. — Бързо измисли нещо! Не мога да стигна до въжето!

Даниъл Касиди си погледна часовника. Минаваше осем, а кардиналът още спеше.

Той се приближи до камината. „Страхът може да докара човек до изтощение“, помисли си и отпи глътка кафе.

Вниманието му се насочи към оригиналната картина на Рембранд „Заклан вол“, рисувана през 1655 година с маслени бои върху дърво. На отсрещната стена висеше още по-страховито платно, „Мъченичеството на свети Еразъм“ на Пусен. Творбата от XVII век изобразяваше мъчителното убийство на светеца, чиито вътрешности бяха извадени бавно с въже на макара на кладенец.

Вторачен в картината, Касиди се съсредоточи върху страданието, изписано на лицето на изтезавания мъченик.

Беше изтърпял такива мъки заради любовта си към бог… заради вярата си се бе изправил срещу най-…

Внезапно почукване на вратата го откъсна от размислите му. Той се поколеба и избърса очи.

— Влез.

Вратата се отвори и в помещението влезе полковник Роуан Деджагър. Носеше тесни изтъркани дънки и прилепнало черно поло, което подчертаваше маниакалната му пристрастеност към вдигането на тежести. Макар и вече петдесет и пет годишен, можеше да мине за много по-млад, ако не беше късо подстриганата му сива коса. Ала очите му… толкова бледосини, че в зависимост от светлината зениците му понякога приличаха на черни дупки в сняг.

— Викали сте ме, господине — каза той със своя подчертаващ гласните родезийски акцент.

— Имам задача за тебе.

Касиди отиде при бюрото си, изтегли подвижния пулт и натисна няколко клавиша. Осветлението отслабна. Картината на Рембранд се завъртя около вертикалната си ос и на нейно място се появи тъмен екран, на който се очерта подробна карта на Западна Шотландия. Той завъртя топчето на курсора в долната част на клавиатурата и стрелката пресече дисплея и стигна до остров Йона.