Ричард Чайлд - Ръката на пророка

— Наскоро археологически екип под ръководството на някаква американка, доктор Катлийн Филипс, е открил на този остров древна книга, полковник. Искам да ми я донесеш.

— Това е малко далечко, господин Касиди. Ще имам нужда от информация.

— Ще разполагаш с подкрепа от онази страна на Атлантика, обещавам ти. За колко време можеш да събереш хора?

— Веднага, ако се налага. Някои съм използвал и преди. Други постоянно са на разположение, ако човек знае къде да търси. И стига да им се плати добре.

— Винаги съм плащал адски щедро на твоите главорези, полковник.

Бившият родезийски командос присви ледените си очи.

— Те са бойци, господин Касиди.

— Били са бойци. Сега са обикновени наемници… — изсумтя Касиди. — Горе-долу като тебе, полковник Деджагър.

Някогашният военен стисна зъби, но премълча.

Шефът му отиде при картата и посочи Йона с показалец.

— Ще отидеш с хората си на този остров и ще вземеш книгата, която са намерили археолозите.

— А ако се наложи да…

— Нищо не бива да ти се изпречва на пътя. Ясно ли е, полковник?

Деджагър едва забележимо кимна.

— Ясно, господин Касиди.

Кардинал Памфили седна на ръба на леглото и няколко пъти дълбоко си пое дъх. По тила му се стичаше пот. Подгизналата пижама лепнеше по тялото му.

В ума му още се стелеше сивата мъгла на кошмара. И в последните й провлачващи се валма той зърна сцената, която толкова рязко го беше събудила.

Двамата с… с майка му бяха в параклиса „Свето причастие“ в катедралата „Свети Петър“. Тя гледаше откритата от археолозите книга. Стоеше с гръб към него. Той я молеше да не поглежда проклетия том. Викаше я, ала майка му не се обръщаше. Просто продължаваше да чете онзи ужасен кодекс!

Памфили тръгна към нея, като я убеждаваше да се махне, да не чете прокълнатите думи. Когато стигна точно зад гърба й, тя се обърна. И вместо нейното лице кардиналът видя… видя лицето на… дявола! Беше чудовищно.

Той потрепери, надигна се от леглото, отиде в мраморната баня със златни кранове, наведе се над тоалетната чиния и повърна. След последния пристъп изми устата си със студена вода на мивката. Прекалено много алкохол снощи, помисли си Памфили, прекалено много мазна храна.

С олюляване се върна в спалнята и се изправи пред еркерния прозорец, от който се разкриваше гледка към огромното имение на Касиди. Мраморните статуи около басейна приличаха на призраци в утринната мъгла. Той се тръшна на кожения диван. Още виждаше дявола — само че със сивата коса на майка си, вдигната на стегнат кок, както я носеше винаги.

Мобилният му телефон зазвъня и Памфили се сепна въпреки успокоителната мелодия на „O esca viatorum“ на Хайдн. Той я остави да посвири няколко секунди, после отговори.

— Да?

— Ваше високопреосвещенство? Обажда се монсиньор Янараску. Съжалявам, че тъкмо аз ще ви съобщя тъжната вест, но рано сутринта… рано сутринта Светият отец мирно се възнесе на небето. Сега е при Господ. Имаме много работа, ваше високопреосвещенство. Трябва незабавно да се върнете в Рим.

Катлийн отново се опита да се придвижи в гъстата тиня и да стигне до въжето. Усилията й останаха безплодни.

От тавана продължаваха да падат буци, пльокаха около нея.

— Хайде, Томи! Цялата пещера се срутва!

— Действаме, Кат!

Тя погледна нагоре. Гласът не беше на О’Брайън.

В този момент лъчът на фенерчето й освети нечия фигура, спускаща се с главата надолу през отвора над нея. Беше Ема, увиснала за глезените с въже в ръка.

— Слушай, Кат — надвика геоложката клокоченето на водата. — Когато ти хвърля въжето, завържи го на кръста си и те ще те изтеглят. Разбра ли?

— Една секунда!

— По дяволите! Нямаш и половин секунда!

Катлийн пъхна диктофона под широкополата си шапка и стегна ремъка й.

— Добре, готова съм!

Ема й подхвърли въжето. Археоложката го хвана и го завърза за кръста си.

— Завързана е! — съобщи Ема. — Изтеглете ни!

Дребното тяло на геоложката се заиздига нагоре по стената и изчезна през отвора.

Беше неин ред.

— Готова ли си. Кат? — извика Том.

— Да, по дяволите! Побързай!

Усети дръпване — бяха обрали хлабавината на въжето и бавно започнаха да я изтеглят от гъстата тиня и нагоре по мократа стена. Видя протегнатата ръка на Ема и с нейна помощ изпълзя от дупката. Когато очите й се приспособиха към светлината, се озова пред усмихнатите лица на геоложката. Том и… и Джейми!

— Какво правиш тук? — попита Катлийн и отметна калната коса от челото си.