Саймон Бекетт - Кървави белези

Водата е сива и набраздена от вятъра. Пръстта върху скалата изглежда като разорана от големи гуми. Стоя под голите клони на стария кестен и гледам как дъждовните капки падат в езерото. Не виждам под повърхността му, но знам, че там вече няма нищо. Пикапът на Луи отдавна е изваден и откаран оттук.

Обвитият в найлон пакет тежи в ръката ми. И сега чувствата ми към него са толкова нееднозначни, колкото и в първия момент, когато го видях в багажника на аудито. Имах достатъчно възможности да се отърва от него още през лятото и въпреки това не го направих. Можех да си кажа, че причината е просто проява на страх, нещо като застраховка, в случай че Лени или някой друг от бизнес съдружниците на Джулс си го поиска обратно, но знам, че това не е цялата истина. Също както човек обръща камък, за да види какво има под него, така и аз сега, когато съм тук, мога най-после да призная истинската причина да запазя пакета през цялото време.

Не можех да се откажа от него.

Нямам представа колко струва съдържанието му, но съм сигурен, че никога не съм държал в ръцете си толкова много пари. Достатъчно, за да започна нов живот. И сега, след като Джулс е мъртъв, а Лени — в затвора, вече няма кой да го потърси. Бях в Лондон достатъчно дълго и ако някой искаше да ме открие, можеше спокойно да го направи. Поставям пакета на дланта си и преценявам теглото му, усещам възможностите, които се крият под шумолящата обвивка. След това извивам ръка и го захвърлям в езерото, колкото се може по-далече.

Той прави парабола на фона на сивото небе и цопва едва чуто във водата.

Пъхам ръце в джобовете си и наблюдавам как кръгчетата, образували се на повърхността, постепенно изчезват. Клоуи не получи втори шанс, нито пък Гретхен. Затова аз няма да пропилея своя. Обръщам се и тръгвам обратно през гората. Спирам до плевнята, за да си взема раницата, и след това се отправям към къщата. Свърших това, за което дойдох, но има още нещо, което искам да видя, преди да си тръгна.

Градината зад кухнята е неузнаваема. Козите и кокошките ги няма, зеленчуците в подредените лехи са подивели и обрасли отвсякъде. Малката цветна леха е задушена от бурени, но дори толкова късно през годината, все още се забелязват няколко цветни петна. Спирам и я оглеждам, мисля за тъгата, изписана по лицето на Матилде, докато се грижеше за това малко парче земя. Като че се грижи за светилище.

Или за гроб.

Матилде не ми каза какво е направил баща й с останките на мъртвородената им дъщеря, но знам в какво й се е искало да вярва. Полицията така и не разбра за другите престъпления, освен за убийството на Луи, така че малката цветна леха си остана незасегната. Но колкото и да се опитвам, не мога да си представя, че Арно ще погребе доказателствата за своето престъпление на място, където лесно биха били открити. Особено като се има предвид, че е разполагал с много по-практичен начин да се отърве от тях, както доказва случаят с Луи. Много се съмнявам, че би изпитал по-различни чувства само защото става въпрос за собствената му плът и кръв.

Не и когато е просто още една дъщеря.

Това са само спекулации от моя страна, но има и други въпроси без отговор. Дори и сега все още не мога да преценя дали онова, което чух в последните секунди в колибата, е било шум от ножа, който Матилде вдига от каменната плоча. Не искам да го вярвам, но тогава се сещам за всичко, което е направила, за да предпази семейството си. След като открих пикапа на Луи в езерото, тя вече нямаше какво да губи, като ми разкаже цялата история. Все още се надяваше, че ще ме убеди да взема Гретхен. Но след като й отказах, дали наистина щеше да ме остави да си тръгна с цялата информация, с която разполагах?

Когато съм по-оптимистично настроен, си казвам, че би го направила. Веднъж преди това вече ми бе спасила живота, след като стъпих в капана. Тогава обаче бях възможност, а не заплаха. Когато съм в мрачно настроение се питам какво щеше да се случи с мен, ако състоянието ми се беше влошило, вместо да се подобри. Дали наистина щеше да се погрижи да получа адекватна медицинска помощ, както ми беше казала, като се имат предвид всички рискове, които биха последвали от това? Или може би щях да завърша като Луи, поредната порция за прасетата на Арно?

Не знам. Може би съм толкова покварен от тайните, които крие фермата, че ги виждам дори там, където не съществуват. Без много да мисля, клякам и започвам да скубя бурените от цветната леха. Не знам защо го правя, но ми се струва, че постъпвам правилно. Изправям се, когато лехата почти придобива някогашния си вид, и за последен път се оглеждам наоколо. След това избърсвам калта от ръцете си, връщам се обратно в двора и изсвирвам силно с уста.