Саймон Бекетт - Кървави белези

По-добре е някои камъни да си останат на мястото.

Затова замълчах и скрих тайната на Матилде. Мислех, че фермата едва ли би могла да пази други тайни, но грешах. Арно не направи опит да отхвърли нито едно от обвиненията срещу себе си и разказът му за убийството на Луи напълно съвпадаше с този на Матилде. Различаваше се само по една подробност.

Каза, че той го е убил.

Според Арно Луи започнал да идва на себе си, след като е бил закаран в колибата до кочините, очевидно ударът на Матилде само го е бил зашеметил. Затова Арно довършил започнатото, разчленил тялото и го дал на прасетата. Когато полицията го попита защо го е направил, той отговори по типичния си безцеремонен начин:

— Всички прасета имат еднакви гърла.

Възможно бе да е излъгал, да се е опитал да поеме вината и така да предпази Матилде. Но ми е трудно да го повярвам. Като се има предвид какъв човек беше, е по-вероятно съзнателно да е оставил дъщеря си да вярва, че е убила собствения си любовник. Това би я привързало към него още повече, а подобна безсмислена жестокост напълно съответства на Арно, когото познавах. Що се отнася до това защо си призна, мисля, че след като загуби всичко, вече нямаше причина да мълчи.

Матилде се погрижи за това, като помоли Жан-Клод и жена му да осиновят Мишел.

Бях шокиран, когато го чух, но после започнах да се досещам за причината да го направи, макар да не можех да си представя какво й е струвало да се откаже от сина си. Дори съдът да проявеше снизхождение, тя знаеше, че Мишел изобщо няма да я помни, когато я освободят. Затова както винаги Матилде бе поставила неговия интерес над своите. Жан-Клод щеше да осигури на Мишел добро семейство и по-важното — щеше да му даде ново начало. А що се отнася до Арно, мисълта, че любимият му внук ще бъде отгледан от брата на Луи, щеше да го измъчва много повече от каквато и да била присъда.

Както всичко свързано с нея, отмъщението на Матилде бе фино.

Едва разпознах съсипания старец, когото въведоха в съдебната зала. Месата му висяха като костюм, който не му е по мярка, отпуснатата кожа под брадата му се люшкаше като на пуяк. Промяната личеше най-силно в очите му. Стоманеният поглед вече го нямаше, беше притъпен от съмнения и от загуби.

Онзи Арно, когото помнех, се появи в съда само за миг. Когато прочетоха присъдата му, той вдигна глава и огледа залата с добре познатото ми дълбоко презрение. След това погледът му срещна очите на дъщеря му. Тя също го гледаше — спокойно и неумолимо, докато той не сведе глава.

Присъдата на Арно беше неизбежна, но това, което ме изненада, бе, че признаха Матилде за виновна почти наравно с баща й. Дори и да не беше нанесла фаталния удар, беше помогнала за прикриване на убийството. И тъй като никой не знаеше, че през целия си живот е била жертва на насилие, ролята й в убийството на Луи изглеждаше необяснимо жестока. Когато чу присъдата си, на външен вид остана спокойна както винаги, макар да видях как ръката й потрепери, когато подпъхна кичур коса зад ухото си. Гледах безпомощно как я извеждат от залата. Когато стигна до вратата, за миг вдигна поглед и ме погледна право в очите.

След това вратата се затвори и тя изчезна.

Изтупвам пясъка от найлоновата обвивка на пакета и излизам от килера. Ръмежът се превръща в истински дъжд, когато прекосявам двора и се отправям към плевнята. Водата се стича от входа, докато подпирам раницата си на стената. Вътре е тъмно, студено и влажно, като че ли никога не е имало лято. Различавам блясъка на винените бутилки по дървения рафт в дъното на помещението, виното е прекалено кисело, за да ги пожелае някой. Циментовата площадка изглежда по-малка, отколкото си я спомням, цепнатината в нея все още не е поправена. Възнамерявах за последен път да се кача на тавана, но сега, когато съм тук, разбирам, че няма смисъл да го правя. Вместо това оставям раницата си на сухо в плевнята и тръгвам по пътя към езерото.

Земята е мокра и кална, останалите без листа лози приличат на редици преплетена тел. Дори гората ми изглежда различна без зеленото покривало на листата. Кестените са голи и под капещите им клони са се натрупали жълти листа и бодливи обвивки.

Тази година няма да има кой да прибере реколтата.

Отминавам бързо разклонението, което води към кочините на прасетата. Спирам едва когато стигам до статуите. Мислех, че вече са ги отнесли, но те все още стоят на местата си. Непроменени и явно непожелани. Опитвам се да си спомня как се чувствах онази нощ, когато се криех тук от Арно, да преживея отново страха и несигурността, които изпитвах. Не мога. На сивкавата дневна светлина статуите не са нищо друго, освен обикновени каменни фигури. Обръщам се и продължавам надолу към езерото.