Саймон Бекетт - Кървави белези

Проплакване на дете.

Усещам около себе си бързи движения и в следващия момент лунната светлина нахлува вътре, защото Матилде е отворила вратата. Виждам, че ръцете й са празни, когато изхвърча навън. Изтичвам след нея, очаквам да видя баща й, който ни чака с пушката.

Но Арно не е отвън. Там стои Гретхен.

Държи Мишел пред себе си като щит. Затиска с ръка устата му и не му позволява да се движи, а той се съпротивлява. Само един поглед е достатъчен, за да разбера, че е чула всичко.

— Гретхен… — започва неуверено Матилде.

— Не е вярно. Ти не си ми майка.

— Разбира се, че не съм — казва Матилде и се опитва да се усмихне.

— Татко не е направил онези неща. Не ти вярвам, лъжеш!

— Права си, всичко си измислих — Матилде протяга ръце към нея. — Причиняваш болка на Мишел. Дай аз…

— Не се доближавай! — крещи Гретхен и отстъпва назад.

Мишел извърта лице, освобождава се от ръката й и започва силно да реве. Матилде прави крачка към тях.

— Искам само да…

— Стой далече от мен!

Обръща се и побягва, все още притискайки Мишел до себе си. Без да обръщам внимание на болката в крака си, настигам Матилде, която се е спуснала след нея, но Гретхен вече е край кочините. Стига до ограждението на нереза и вдига Мишел до оградата.

— Махай се! Говоря сериозно!

Матилде се поколебава, но спира до мен, а Гретхен продължава да държи Мишел надвесен над оградата. Нерезът не се вижда никъде, но плачът на бебето е разтревожил свинете в съседната кочина. Тревожното им грухтене допълва създалата се суматоха.

— Хайде, Гретхен, не искаш да му навредиш — казвам аз.

— Млъквай! — крещи тя, лицето й е изцапано и мокро от сълзи. — Не ти пука за мен! И ти си същият като нея!

В кочината зад нея настъпва раздвижване. Зурлата на нереза се подава от входа на кочината, който прилича на пещера. Малките злобни очички ни оглеждат под огромните уши.

— Гретхен, моля те, изслушай ме — дори на лунната светлина лицето на Матилде изглежда сиво. — Съжалявам, ако…

— Не, не съжаляваш! Лъжеш! Татко не е направил това! Майка ми е мъртва, ти не си ми майка!

Зад нея нерезът вече е излязъл целият под лунните лъчи. Започва да се приближава, като ни наблюдава през цялото време.

— Плашиш Мишел — казва Матилде. — Дай ми го и след това…

— Не! — изкрещява Гретхен и в този миг нерезът изквичава и се хвърля към оградата.

Блъсва се в една от дъските и докато Гретхен отстъпва, аз се спускам към нея. Но тя ме вижда и отново надвесва бебето над оградата.

— Махай се!

Отстъпвам назад. Нерезът за пореден път се блъска в оградата, вече е разярен. Бебето пищи и размахва крака във въздуха.

— Не! — Матилде притиска ръка към устата си. — Моля те, недей! Не искаш да причиниш нищо лошо на Мишел, той е…

— Какво е? Мой брат ли? — лицето на Гретхен бавно се сбръчква, когато Матилде не й отговаря. — Не е истина! Не ти вярвам!

Започва да хлипа и притиска Мишел до себе си. Слава Богу, казвам си аз и въздишам дълбоко. Усещам как Матилде също се отпуска и пристъпва напред.

— Хайде да отидем вкъщи — казва тя кротко. — Дай да взема Мишел и…

Гретхен рязко вдига глава.

— Курва!

Лицето й се изкривява и отново вдига Мишел. Дъските скърцат и се огъват при набезите на нереза. О, Господи, мисля си и се подготвям да скоча към нея, но много добре знам, че нито аз, нито Матилде ще успеем да стигнем навреме.

Матилде стои с протегнати ръце. Луната се показва зад облака и осветява сцената като прожектор.

— Моля те, нека да ти обясня…

— Курва! Ти си лъжкиня и курва!

— Гретхен, моля те…

— Млъкни! Мразя те, МРАЗЯ ТЕ!

Гретхен се обръща към кочината и се чува звук, като от изплющяване на камшик. Тя се олюлява, все още стискайки Мишел. Спускам се към нея, когато краката й се подкосяват, но Матилде е стигнала преди мен. Грабва Мишел, който е паднал от външната страна на оградата, реве силно, но не е пострадал. Подава ми го и отива при дъщеря си.

На фланелката на Гретхен се е появило тъмно петно, което става все по-голямо. Все още не мога да осъзная какво се е случило, след това чувам стон. Обръщам се и виждам Арно, който стои до ръба на поляната. Прикладът все още е подпрян на рамото му, но докато го наблюдавам, бавно свежда цевта надолу и я насочва към земята.

Затичва се непохватно към нас, а Матилде кляка до Гретхен. Тя лежи по гръб, крайниците й конвулсивно се свиват, очите й премигват към небето.

— Матилде… — гласът й е слаб като на объркано и изгубено момиченце. — Матилде, не…