Брайан Хейг - Тайно разрешение

Плъзнах ръце по пода, докато напипах куфарчето на Джоунс точно между бюрото и таблата на леглото му откъм главата. Стиснах го, за да проверя от какъв материал беше. Беше гладко, може би велурено или от много фина италианска или испанска кожа. Взех го и излязох от стаята по същия начин, по който влязох, като не заключих вратата.

Излязох пред сградата и се протегнах така, все едно се канех да тичам, като същевременно се огледах и в двете посоки. Нищо. Не се виждаше жива душа. Претичах през улицата и се скрих между две постройки. Бях натъпкал пончото в чантата на кръста си и сега го измъкнах, за да се скрия под него като в малка палатка. Застанах на колене и сложих куфарчето на Джоунс на земята. После измъкнах фенерчето си, за да огледам плячката.

Куфарчето беше заключено. Имаше миниатюрни цифрови ключалки, но за съжаление не от евтините, които слагат на повечето куфарчета. Тези бяха от масивен бронз, с по три диска и десет цифри всяка. Мистър Джоунс беше похарчил доста пари за това куфарче. Лоша работа, защото нямах инструменти да се справя с ключалките, без да ги счупя. Както и да е.

Извадих ножа си, пробих една дупка в куфарчето, измъкнах го и използвах назъбения ръб, за да направя дълъг процеп от долната му страна. После повторих операцията от горната.

Изпитах известно удоволствие от унищожаването на неприлично скъпото куфарче на мистър Джоунс. Човек трябва да се радва на победата под всякакви форми. Когато свърших, бръкнах вътре и опипах съдържанието. Имаше няколко книжа и папки, но според мен Джоунс не беше толкова глупав да държи секретни документи в стаята си. Освен това търсех нещо по-малко. Най-сетне напипах една миниатюрна книжка и я измъкнах.

Беше паспорт със снимката на хубавеца Джоунс. Само дето не се казваше Джоунс. Името му беше Третърн, Джак Третърн. Бързо прелистих страниците. Джак пътуваше много. Паспортът беше издаден едва преди година и половина, а почти всички страници бяха изпълнени с визи и митнически печати. Всичките бяха от европейски държави, предимно на Балканите.

Паспортът не беше от служебните документи, които дават на държавните служители. Беше си обикновен граждански паспорт. Това може би означаваше нещо, а може би не. В резултат на терористичните заплахи през седемдесетте и осемдесетте много от правителствените агенти на секретна служба бяха насърчавани да пътуват с граждански документи. По този начин, когато някой Абдул, отвлякъл „Боинг 747“, минеше по пътеката между седалките, за да събере паспортите на пътниците и да си избере кого да застреля и да остави на пистата, нямаше да има база за сравнение.

След като, така или иначе, бях повредил куфарчето му, реших да задържа паспорта. Дори да не ми влезеше в работа, поне Третърн щеше да се затрудни, докато си извади нов. Мисълта за това ми харесваше. Бях повредил куфарчето му, а сега му крадях паспорта. Продължих да ровя. Този път търсех малка пластмасова карта. Отне ми известно време, но най-сетне напипах твърдия й ръб в едно от малките отделения, с които са снабдени модерните куфарчета.

Измъкнах я и я осветих с фенерчето. Там пак беше сниман хубавецът Джак Третърн. Но на тази карта не пишеше името му, а само един дълъг номер и названието на агенцията, която я беше издала. А, да, а освен това се мъдреше гербът на Централното разузнавателно управление. Точно с тази карта Джак влизаше и излизаше от големия комплекс на ЦРУ в Лангли, щата Вирджиния. Момче за всичко на АНС, как не.

Реших да задържа и личната му карта, после взех куфарчето и прекосих улицата до жилищните помещения на командированите офицери. Върнах се по коридора до стаята на Третърн, безшумно влязох и също толкова внимателно отидох до бюрото. Нежно оставих куфарчето на пода, точно където го бях намерил, като обърнах разрязаната страна към бюрото с надеждата да не я забележи.

После излязох, като този път завъртях бравата, за да може вратата да се заключи. Не бях забелязал Третърн да носи куфарче, когато дойде да ме види за пръв път преди два дни. Нито пък го носеше предишната вечер, когато го проследих до жилищните помещения. Надявах се, че е от онзи тип хора, които не използват куфарчето си всеки ден. Все още не исках да заподозре нищо.

Реших да не навестявам и мис Смит същата вечер. Изглеждаше ми доста вероятно и тя да е служител на ЦРУ и изобщо не се интересувах от истинското й име.

Изтичах обратно в палатката си и се преоблякох в бойна униформа. После отидох до сградата, в която се помещаваше щабът на генерал Мърфи. Сержантът нощна смяна ме попита какво искам. Измъкнах специалния си комплект заповеди и му казах, че се нуждая от кабинет със защитена телефонна линия. Той ме поведе по коридора към кабинета на оперативния дежурен. После извади ключ, за да отвори една специална метална кантонерка, в която имаше друг специален ключ за кодиране на телефона. Подаде ми го, предупреди ме да не пипам нищо друго и се махна.