Брайан Хейг - Тайно разрешение

Точно на такава самосъжалителна, безрезервна меланхолия се отдадох, докато дъвчех загадъчното парче месо и отпивах от блудкавото мляко. В столовата вече нямаше почти никакви войници, но малкото останали ме поглеждаха и мърмореха помежду си. Не се чувствах особено добре дошъл.

Пльокнах половин бутилка мазен италиански сос на кафявата си салата и се замислих за мистър Джоунс с мраморните очи и прекрасната мис Смит. В армията ти набиват в главата, че преди да влезеш в битка, трябва да проучиш врага. Точно в този момент врагът ме познаваше отлично, а аз не знаех почти нищо за него. Е, поне знаех тъпите им псевдоними. И това, че уж работят за АНС. И че Джоунс е самоуверен хитрец. Знаех, че си пада по жените, а Мороу трябваше да се засрами, че не го забеляза веднага. Освен това знаех, че мис Смит има изумителни сини очи, пълни устни, дълги крака с тънки глезени, голям бюст — чашки 2Д, доколкото можех да преценя, — облича се добре и използва скъп френски парфюм. Когато става дума за жени, наблюдателността ми е невероятна.

Както стояха нещата, в тях двамата бяха най-добрите ми шансове. Ако успеех да разбера кои са, може би щях да открия и кой ги е изпратил и какво изобщо става тук.

Довърших салатата си и отидох да си взема десерт. Единственият останал десерт отдалеч приличаше на какаов пудинг. Когато го огледах по-отблизо, ми заприлича по-скоро на влажното съдържание на бебешка пелена. Дори моето богато въображение не успя да го превърне в шоколадов крем. Реших, че за днес ми стигат толкова кулинарни глезотии, и се върнах да работя.

В шест часа вече бях на позиция срещу сградата на АНС. Криех се зад една друга дървена постройка и наблюдавах входа. Мис Смит, за която вече знаех, че се казва Алис, излезе оттам и широко се усмихна на двамата пазачи, които вежливо отвърнаха на усмивката й и я проследиха с очи, докато изящно се отдалечи по улицата. Имаше много впечатляваща походка. Хълбоците й се полюшваха, а над тях окуражително се полюшваше и бюстът.

Тръгнах в нейната посока под прикритието на дървените постройки. Виждах я между всеки две, докато вървеше.

В края на прашната улица тя зави наляво. Аз също. Тя продължи да крачи покрай седем-осем постройки, после зави и влезе в ниска дървена сграда. Над входа й имаше табела с надпис „Само за жени“. Заключих, че беше женско спално отделение. Отбелязах си наум да се върна по-късно и изтичах обратно до скривалището си срещу входа на базата на АНС.

Бяха минали едва пет минути и аз се надявах, че мистър Джоунс все още е на бюрото или заседателната си маса. Повечето началници работят до по-късно от подчинените си, а от видяното тази сутрин бях заключил, че той заема по-висок пост от нея.

Минаха още четирийсет и пет минути. Крачех напред-назад и си представях походката на мис Смит. Полюшване, полюшване, подрусване, подрусване.

Най-сетне, в седем без една минута, излезе и Джоунс. Без да обръща внимание на пазачите, той пое в противоположната посока на мис Смит. Вървеше напето, почти като моряк. Повървяхме около пет минути и той също зави наляво, за да влезе в една дървена постройка. Слава богу, че в армията всичко се надписва. Неговата постройка беше означена е големи букви като „Жилищни помещения за командировани офицери“.

Ако мистър Джоунс работеше за правителството, явно заемаше висок пост, защото офицерите не допускат кого да е за съсед. Не знам защо е така. Може би обичат да танцуват голи нощем. Почаках около три минути, за да видя къде ще светнат лампите. Нищо не видях. Стаята на Джоунс сигурно беше от задната страна на сградата.

Едно от многобройните полезни умения, на които ни учеха в Звеното, беше как да влизаме с взлом. Дори ни докараха бивши затворници за преподаватели. Моят се казваше Хари Г. Нямаше фамилия, само „Г“.

Хари беше от хората, за които дядо ми казваше, че са „голяма работа“. Беше нисък и набит като пожарникарски кран, плешив като топка за билярд и с малки блестящи черни очи. Смехът му звучеше като цвиленето на кон с херния. Каза ми, че са го хващали само веднъж, макар да беше обирал хиляди къщи. Властите знаеха, че е успял да открадне цяло състояние, и го бяха заплашили с данъчните в добавка към обвиненията в кражба, ако не се съгласи да ни помага. Хари винаги работеше сам и те бяха преценили, че няма кого да им издаде. В неговия кодекс издаването на когото и да било беше криминално престъпление. Но тъй като нямаше съучастници, се беше съгласил.