Брайан Хейг - Тайно разрешение

Ето каква беше сделката. Щеше да остане на свобода, ако се занимаваше с обучение на правителствени агенти. А, и трябваше да обещае, че повече няма да краде. Хари си казал, че вече и без това е натрупал милиони, така че може да си го позволи. По този начин щял да изравни везните, когато дойде време да се срещне със създателя си, както се изрази. Щял да върне малко на страната, от която бил взел толкова много. Имаше и още десетина обяснения, които тогава ми се сториха много смешни.

Изкарах един месец при Хари. Два дни ме учеше да обезвреждам аларми, три дни да отварям ключалки, пет дни да разбивам сейфове и така нататък. Когато приключи с мен, вече можех да разбия и да запаля автомобил за по-малко от минута. Можех да се справя и с обир на добре защитена двуетажна къща и да отворя почти всеки сейф, произведен преди 1985 година. Това беше годината, в която властите бяха принудили Хари да се откаже от бизнеса и той със съжаление признаваше, че не е в крачка с новите технологии.

Върнах се в палатката си и легнах да подремна. Навих часовника за един часа и заспах. Когато алармата ме събуди, сложих маратонки и армейски анцуг, за да се сливам с хората наоколо. Взех и черни ръкавици, нож и пончо, пробих дупки за очите в униформената си черна плетена шапка и прибрах всичко в чантата на колана си.

Беше тъмно и навън нямаше много хора. Затичах се, все едно бях някакъв фитнес маниак с пристъп на безсъние. Тъй като се намирах във военна база и много хора даваха нощни смени, това не беше необичайна гледка. Никой не ми обърна внимание. Стигнах до жилищните помещения на командированите офицери и направих три бързи обиколки на сградата. Не видях никого и никой не ме видя.

Безшумно влязох през главния вход в един коридор. Вътре имаше четири врати, две вляво и две вдясно. Веднага отписах по-близките две, защото стаите гледаха към фасадата, а не бях видял светнати лампи от стаята на Джоунс. Оставаха другите две. Имах петдесет процента шанс да улуча.

Тръгнах по коридора и спрях до лявата врата. Почаках две минути, докато очите ми свикнат с тъмното. После се наведох и огледах ключалката. Беше обикновена секретна ключалка, която може да се отвори и от двете страни. Проста работа, както би казал Хари. Извадих един изправен кламер и се хванах на работа. Хари ме беше научил да пъхам кламера и да опитвам да го помръдна наляво. Когато краят захванеше ключалката, трябваше бързо да го завъртя обратно на часовниковата стрелка и да го извадя.

Хари би бил горд с мен. Успях от първия опит.

После останах неподвижно цяла минута. Отварянето на ключалки е свързано с шум и исках да видя дали някой няма да се размърда в стаята. В такъв случай бях готов да изляза на бегом от сградата и да се откажа от този план. Най-сетне завъртях бравата и тихо влязох в стаята, като внимателно затворих вратата зад гърба си.

В стаята ухаеше на парфюм и аз изведнъж се уплаших. Може би Джоунс си беше намерил компания за вечерта. Отне ми почти минута да прекося стаята и да стигна до леглото. Под чаршафа лежеше едра фигура и се чуваше леко хъркане. Но само от един човек. На стола до бюрото беше метната униформена куртка и аз извадих малко фенерче, за да я огледам. На яката имаше една звезда, а табелката с името гласеше „Джаксън“.

Събрах две и две. Първите две бяха парфюмът, а вторите — нейното име. Генерал Уанда Джаксън отговаряше за пощенските служби в армията. Сигурно беше дошла, за да провери дали момчетата и момичетата на бойното поле редовно получават писмата си.

Отне ми още една цяла минута да се върна до вратата. Завъртях бравата, после се измъкнах и затворих.

Изчаках две минути и се заех със следващата ключалка. Този път стана чак на четвъртия опит. Радвах се, че Хари не беше там. Щеше да ми се кара, докато ми писнат ушите. Най-сетне влязох, затворих вратата и подуших въздуха. Този аромат беше много по-задоволителен. В стаята вонеше на мъжки одеколон, така че почти със сигурност се намирах в леговището на Джоунс. Войниците на бойното поле, дори офицерите, не си слагат одеколон. Но при цивилните мъже със самочувствието на красавци то си е задължително.

Застанах неподвижно и се вслушах в дишането на Джоунс. Дишаше леко, което не беше добър знак, защото такива хора често спят също толкова леко. Придвижих се до бюрото му. Стаята беше миниатюрна, но аз се движех много бавно и внимателно, така че това ми отне цели две минути. Знаех какво да търся, просто трябваше да го открия. Бързо и без да се блъскам в нищо.