Брайан Хейг - Тайно разрешение

Щяха да решат, че като всеки друг старши офицер си го изкарвам на тях. И че се опитвам да замажа неуспеха си, като лично напиша доклада, в който се твърди, че през цялото време съм вярвал в невинността на обвиняемите. Точно така правят старшите офицери.

И онзи от двамата, който пееше на началството, щеше да докладва на мистър Джоунс или генерал Клапър, че съм отстъпил и вече приключваме с цялата работа. После щеше да се качи на самолета и да ми се махне от главата поне за ден-два. Бях доста горд от себе си. Колко си хитър само, Шон Дръмънд. Виждате ли колко ми беше лесно да се примиря с мисълта, че съм най-големият загубеняк във военновъздушната база в Тузла?

Вдигнах телефона и се обадих на старото си приятелче Уолки. Благодарих му за пазачите. Казах му, че вече нямам нужда от тях. Той горещо ми благодари. След убийството на Бърковиц му се беше наложило да осигури охрана на всеки гостуващ журналист. Още повече, че убийството на един от братята им ги беше привлякло като мухи на мед. В базата беше пристигнало цяло стадо свежи, любопитни журналисти, които опъваха нервите на неговите хора до скъсване. Казах му, че се радвам колко много съм го облекчил.

Излязох от кабинета си и кимнах на Имелда. Тя стана и излезе след мен. Огледах се и й дадох знак да ме последва.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да отидеш в палатката ми и да ми донесеш една от униформите. Махни пагоните и й сложи сержантски лентички. Вземи табелка за името от някоя от твоите помощнички, за да я поставиш на униформата.

— Защо? — попита Имелда.

— Закъсах, Имелда — отвърнах. — Трябва да ми помогнеш.

Малките й кафяви очички се присвиха още повече и аз й разказах всичко. Не исках да я замесвам в цялата история, но не виждах друг избор. Като начало не можех да шия. Освен това ми трябваше сериозна помощ и честен съзаклятник. Тя ме изслуша внимателно, кимна няколко пъти, примлясна и очевидно изобщо не се изненада.

— Някой от адвокатчетата те докладва на началството, а?

— Поне единият от двамата. А може би и едно-две от твоите момичета. От момента, в който слязох от самолета, някой докладва за всеки мой ход. Предполагам, че и телефоните се подслушват. Може би и офисът.

Тя помисли малко.

— Мога да проверя.

— Недей, моля те. Нека си мислят, че всичко е нормално. Трябва да ги убедим, че са спечелили.

Тя се съгласи с мен по характерния си начин, като измърмори нещо като „Страхотна идея. Наистина ти сече пипето“ или „Върви по дяволите“. Както и да е.

Отидох в столовата за късен обяд. Всеки опитен военен може да потвърди, че храненето в столовата не е проста работа. Трябва да сте адски съобразителни.

Столовата се помещаваше в дълга тясна дървена сграда, натъпкана с квадратни дървени маси и столове. Цялата украса в нея се заключаваше в няколко изкуствени цветя в саксии и рекламни плакати на въоръжените сили по стените. Рекламните плакати наистина ме изумяваха. Честно, кого очакваха да завербуват в армейската столова в Тузла? Просто нямаше да стане. Реших, че рекламните плакати всъщност бяха репродукции на Рембранд и Дега, защото сержантът от кухнята — тоест френският готвач — се отличава с широки вкусове. Изкуствените цветя тутакси се превърнаха в екзотични тропически растения, които пълзяха по стените и се увиваха около несъществуващите махагонови греди на тавана. Днес щях да си представям, че обядвам в ресторант от типа „тропически рай“.

През столовата вече бяха минали три смени гладни войници, така че не беше останало кой знае какво. Плъзнах металната табла по рафта и си взех изсъхнала салата от потъмнели зеленчуци, една кутия блудкаво мляко и някакво парче месо, което приличаше на стар черен дроб. Един готвач с мръсна бяла престилка ме наблюдаваше, но аз реших да не го питам за месото. Реших да го обявя за пържола на грил, гарнирана със салата от омари, а млякото щеше да мине за екзотичен кокосов коктейл, характерен за тези земи.

Намерих празна маса и седнах да се храня. Първата хапка от месото имаше вкус на препечена кожа и въображението ми поддаде. Изведнъж се запитах къде ли обядват колегите ми от университета.

Преди около година се бях срещнал за обяд с един познат на име Фил Бецуто, който вече беше станал съдружник в някаква лъскава вашингтонска кантора. Заведе ме в един бляскав скъпарски ресторант на Уисконсин Авеню, където по масите седяха богати и известни личности със самочувствието на хора, които могат да си позволят ястия за сто долара и единственият им проблем е да не изцапат костюмите си за хиляда долара и вратовръзките си за още сто. Там нямаше нужда да впрягам въображението си. На всички маси имаше бели ленени покривки, кристални чаши и от онези свръхмодерни чинии, които наистина се чупят, ако ги изпуснеш. Фил не ми спести нищо. Когато дойде сметката, той подаде на сервитьора служебната си кредитна карта. Не че не можеше да си плати и сам. Каза ми, че изкарва по триста хиляди годишно, плюс почти сигурни трийсет процента премии. Аз изкарвам по петдесет хиляди, а армията е против премиите. Както и против служебни кредитни карти. Фил се занимаваше с недвижими имоти и се страхуваше най-много от катастрофа с някой побеснял шофьор на магистралата. От друга страна, нищо чудно новият му хромиран „Мерцедес 300SL“ да беше и брониран.