Брайан Хейг - Тайно разрешение

Най-сетне се върнах в кабинета и се отпуснах на стола си. Отпих веднъж-дваж от чашата си, без да бързам, за да им напомня кой е шефът. Винаги съм мразел шефове, които нарочно губят времето на подчинените си. Адски прозрачна демонстрация на власт. Хи-хи-хи.

После хладно се вторачих в тях.

— Според вас това разследване е приключило, така ли?

Мороу реши, че ще замаже положението с изблик на подчертана любезност.

— Извиняваме се, ако сме създали неудобство, сър.

— Не ви попитах това, капитане — казах студено. — Попитах ви дали смятате, че разследването е приключило.

Делбърт преглътна и реши да се пробва.

— След тази сутрин, сър…

— Какво е станало тази сутрин? — попитах намръщено.

Това предизвика още едно паникьосано споглеждане. Почти ги чувах какво си мислят. „Този пуяк с памук в ушите ли е бил тази сутрин? Той тъп ли е или какво?“

Най-сетне Делбърт избърбори:

— Отговорът е „да“.

— Значи всичко е свършено?

Мороу беше сбърчила чело и проучваше бюрото ми, сякаш отговорът се криеше някъде в канцеларските материали по него.

— Капитан Мороу, какво точно се е случило между четиринайсети и осемнайсети юни? — попитах.

— Какво се е случило, сър?

— В Харвард не ви ли учат на това? Нима сте си мислели, че можем да предадем доклада си без точен опис на събитията?

— Не, майоре.

Тя закима, все едно искаше да каже: „Естествено, без точен опис този доклад би бил пълен боклук.“

Още едно от тъпите правила в армията. Когато някой старши офицер излезе с абсолютно безсмислено предложение, уставът задължава то да бъде разгледано с уважението, което заслужава теорията на относителността на Айнщайн.

— А не липсва ли и още нещо, Делбърт? — излаях.

— Ами…

— Не бързай, Делбърт. Помисли си. Какво още липсва?

— Освен описа на събитията? — попита той, като се опитваше да спечели малко време.

— Да, бе — казах.

Направо не можах да повярвам, че го казах. Много мразя този израз. Толкова е детински и дразнещ.

Той се изчерви.

— Може би няма да навредят още няколко разпита.

— Естествено, че ни трябват още няколко разпита — натъртих. — В държавната работа винаги е по-добре да се подсигуриш двойно. Показва, че си проявил старание. Че си работлив. Нали не искаме никой там горе да си помисли, че не сме проявили старание и не сме работливи?

— Естествено, сър. Освен това сигурно трябва да проверим дали някои от другите елитни части не са употребили сила — каза той, като все повече се запалваше по идеята.

— Хващаш се за сламки, Делбърт. Какво ще кажеш за правилата за водене на военни действия?

— Правилата за водене на военни действия ли?

— Точно така. Не смяташ ли, че някой трябва да отскочи до Форт Браг и да провери какви са били намеренията на хората, които са планирали тази операция? И дали засадата е била позволено средство за самоотбрана?

— Да, разбира се — каза той и поглади брадичката си, все едно бях казал нещо много умно.

Естествено, че ще каже така. Освен всичко останало момчето беше такъв блюдолизец, че можеше да свали кората от някое дърво с езика си.

— Добре, значи се разбрахме — обявих. — Мороу, връщаш се в Авиано. Състави опис на събитията. Делбърт, хващаш самолета за Форт Браг още тази вечер. И не ми се връщай без отговор на моя въпрос.

И двамата се шокираха тотално. Опитах се да установя кой се шокира повече, но не беше лесно. Очите на Мороу се разшириха, а Делбърт изглеждаше така, сякаш му бях изкарал въздуха. Нямаше как да разбера на кого от двамата бяха възложили да ме следи.

— Работете бързо — излаях. — Остават ни само три дни.

— А ти какво ще правиш? — попита Мороу.

Или се беше изнервила, или именно тя беше назначена да докладва на началниците ми. Хм. Така или иначе, си го просеше.

— Ще пиша заключителния доклад — обявих с цялата арогантност, на която бях способен. — Поиграх си с идеята някой от вас двамата да го напише. Но проблемът е, че този доклад трябва да е съвършен. Не мога да рискувам да направите някоя аматьорска грешка, нали така?

На Мороу очевидно й се искаше да се разкрещи, но прехапа устни.

— И какво ще бъде решението в него?

— Не е ли очевидно? А сега се размърдайте, по дяволите! И двамата! Искам да видя как затваряте вратата от външната страна!

Още една изтъркана реплика, но свърши забележителна работа. За по-малко от две секунди и двамата излязоха. Преди да се усетя, щяха да са отлетели от Тузла. Въпреки че преди това щяха да се помотаят пред офиса, докато разберат какво е станало. Щяха да решат, че ме е яд, защото са ме опровергали. Нямаше да са далеч от истината, само дето не ме бяха опровергали. Просто ме бяха прецакали.