Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той стана и излезе от стаята, без да каже нищо повече. До този момент двамата с Мороу се бяхме наслаждавали на новопридобития си поглед към света, като си мислехме, че сме на велик кръстоносен поход, за да поправим една ужасна несправедливост. Сега бяхме залепнали на столовете си, твърде зашеметени, за да отговорим. Останалите мъже ни гледаха.

Изведнъж усетих в стомаха ми да се надига цунами. Бързо казах:

— Моля да ни извините, но двамата с капитан Мороу трябва да обсъдим нещо насаме.

Преди да излезем, се обърнах да погледна генерал Мърфи. Той все така отвръщаше на погледа ми без следа от вина или срам. Но поне не се усмихваше. Трябваше да му се признае. Не злорадстваше.

Двамата с Третърн ме бяха прекарали за пореден път. Наистина бях сключил сделка с дявола.

Понякога в живота е най-правилно да допуснеш грешка. Може би обратното също е вярно. Все още не съм изпробвал втората теория.

Отправих поглед към отсрещната страна на съдебната зала и осъзнах, че съм се се захванал с нещо твърде голямо. Десетимата съдебни заседатели не откъсваха поглед от адвоката на защитата, а тя за мое огромно учудване беше блестяща във встъпителната си реч. Аз бях в ролята на прокурора, естествено, макар че точно в този миг ми се искаше да се разменя с нея. Обвинението ми току-що беше останало без основание.

Извърнах се и нервно погледнах към моя старши юридически помощник Имелда Пепърфийлд. Тя леко сви рамене, оправи очилата си със златни рамки и сурово отвърна на погледа ми. Ако търсех съчувствие, бях сбъркал човека. Може би точно Имелда беше измислила изтъркания лаф за това, че тази дума се намирала в речника точно след „сифилис“ и „сън“.

Бях сметнал, че обвинението ми е напълно непробиваемо. От онези, в които процесът е чиста формалност. Още една сигурна победа в досието на блестящия юрист Шон Дръмънд. Фактите бяха неустоимо еднозначни. Сержант, зачислен към едно от „черните поделения“ на армията (в този случай специална съобщителна част, която вършеше доста съмнителна работа с комуникационни средства, за съществуването на които американското общество дори не подозираше), беше хванат да злоупотребява с кредитната си карта.

За съжаление на сержанта и правителството кредитната карта беше „Виза“, издадена от армията. Беше я използвал, за да си купи кола, фотоапарат с вариообектив, много скъпи дрехи и дори комплект стикове за голф. Със стиковете за голф направо беше прекалил. Командирът на неговата част беше открил измамата, беше го задържал и ни го предаде, за да го осъдим. Нямах никакво свободно време заради онзи месец, който бяхме прекарали в Косово, но въпреки това ми възложиха обвинението. Реших, че няма да имам проблеми. Извърших предварителните проучвания. Проследих копия от касовите му бележки. Принудих продавачите в съответните магазини да го идентифицират на видеокасетите от охранителните камери, които съдията ми беше разрешил да използвам за доказателство.

Непробиваемо, нали така? Самият избор на стоките, които беше закупил, го уличаваше достатъчно. Всеки идиот можеше да види, че е издоил правителството за лична облага. Единственото, което ми оставаше, беше да го обясня на съдебните заседатели — офицери и сержанти. Както винаги се правеше в този съд, всички съдебни заседатели бяха избрани от „черни поделения“. Обикновено това страшно затруднява адвокатите, защото хората, които се занимават с „черна работа“, по правило са упорити и безкомпромисни типове. Мислех си, че ще ги позабавлявам с кратка, но язвителна встъпителна реч, ще им покажа спретнатата си купчинка от доказателства и — хоп, готово — още един подсмърчащ злодей ще бъде изпратен в затвора за престъпленията си.

За съжаление адвокатът на защитата не проявяваше склонност да се придържа към този сценарий. Вместо това подскачаше пред съдебните заседатели, размахваше ръце и постепенно изграждаше една напълно скандална защита. Твърдеше, че горкичкият й клиент заподозрян двама офицери от своето поделение в участие в шпионаж. Затова направил тези покупки, твърдеше тя, като част от маскировката си, която възнамерявал да използва, за да го докаже. Веднъж месечно, продължаваше тя, двамата офицери предатели се срещали с чуждестранния си работодател на едно местно игрище за голф, където играели тримата. Точно там си предавали информацията и парите. Клиентът й, твърдеше адвокатката, си купил нов автомобил, за да не го разпознаят по стария. При това си купил автомобил втора ръка, един ръждясал, гаден, издухан стар „Форд Мустанг“ модел 1969-а, който струвал само четиристотин долара. Дори не бил кабриолет, подчерта тя. Купил си и фалшиви мустаци и перука към облеклото за голф, за да е пълна маскировката. А фотоапаратът с вариообектив, увеличаващ образа 400 пъти? А как иначе щял да документира предаването на информацията и парите?