Брайан Хейг - Частен сектор

Всъщност колкото по-скоро ФБР излезеше на сцената, толкова по-добре. Според неговия сценарий времето им беше дошло.

Каролайн Фиорио — тя щеше да ги доведе всички накуп, задъхани от бързане. Щеше да премахне и последните следи от съмнение, че из Вашингтон вилнее извратено чудовище.

Точно в този момент той се възхищаваше на нейното хладнокръвие върху малкия телевизионен екран в купето на просторната лимузина. Говореха за смъртната присъда и дебатите бяха страстни и разгорещени. Едва двайсет и девет годишна, а вече седеше срещу двама сладкодумни сенатори и един дебел приказлив републикански мошеник и съвсем успешно отбиваше атаките им.

Дебелият републиканец беше груб и неприятен, привърженик на смъртната присъда, който често прекъсваше събеседника и държеше да разчета докрай всяка подробност. Единият от сенаторите, също яростен привърженик на екзекуциите, непрекъснато се опитваше да използва възрастта и престижното си положение, за да се държи снизходително към Каролайн — по-изтънчен, но също тъй отровен вариант на грубостта. Другият сенатор беше фурнаджийска лопата, не му стискаше да заеме ясна позиция, затова въртеше глава и очи насам-натам, оставяйки Каролайн сама да се справя с ролята на опозиция. Никакъв проблем — доколкото можеше да прецени, тя не се нуждаеше от помощ.

Беше красива, с ангелска хубост и колкото по-груб ставаше републиканецът, толкова по-приятна изглеждаше. На нейна страна беше силата на контраста и всеки път когато той почваше гръмогласно да дрънка глупости, камерата показваше ту него, ту нея, което някак го правеше още по-дебел, още по-зъл и позицията му ставаше такава, че никой не би желал да я подкрепи. Всеки път когато снизходителният сенатор казваше провлачено и лениво: „Е, добреее, мис“, тя поглеждаше право в камерата и зрителят просто нямаше как да не почувства, че онзи е надут и невъзпитан идиот.

Тя беше лукава и нейните опоненти си плащаха жестоко, задето са я подценили. Си Ен Ен й подхвърляше всяка година шест милиона, за да ръководи най-гледаното коментарно предаване по телевизията, либералния вариант на „Факторът О’Рейли“, и тя си ги заслужаваше до последния цент. Рейтингите й скачаха до тавана, а рекламодателите се блъскаха на опашка и плащаха луди пари. Тя притежаваше детинска закачливост, ум като бръснач и съсипваше гостите си с невинна физиономия, за която всеки наемен убиец би дал мило и драго.

Момичето на Америка, така я наричаха в рекламните материали. „Нюзуик“, „Таим“, „Пийпъл“ и цял куп по-дребни списанийца непрекъснато я слагаха на кориците си — умното момиче, в което всички са влюбени до уши. Тя бе дошла изневиделица, за да превземе с щурм журналистическия свят. Истинско явление беше това момиче.

Той я гледаше как приключва предаването и се обръща към камерата с умоляващи сини очи и скръбна усмивка.

— Днешната тема беше смъртното наказание. Правилно ли е една цивилизована нация да убива за отмъщение? Не забравяйте, когато екзекуторът дръпне ръчката, която пуска хиляди волтове през едно човешко същество, той представлява мен и вас. Ако деянието му е несправедливо, не сме ли виновни всички?

Поклати глава, пресегна се и изключи малкия телевизор. О, да, много я биваше — златна ръка имаше това момиче. Той вдигна черната фуражка от седалката до себе си, намести я върху перуката и се измъкна навън. Две минути по-късно стоеше почтително изпънат с черния си костюм до дългата черна кола пред студиото.

Каролайн Фиорио щеше да бъде обявена за журналистка на годината на голяма изискана вечеря в Националния пресклуб. Светилата на американската журналистика бяха долетели от всички краища на света, за да се погреят в сиянието на нейната чаровна слава. Предаването й свършваше точно в седем, а вечерята започваше в седем и петнайсет, затова тя трескаво изскочи от входа на студиото и се втурна право към задната врата на лъскавата черна лимузина.

Той отвори вратата и каза много любезно:

— Добър вечер, мис Фиорио. Чудесно предаване направихте тази вечер.

— Благодаря — промърмори тя и се вмъкна в колата.

Дори не го погледна. Така правеха всички. Лимузината идваше от фирма, която разпращаше еднакви коли и анонимни шофьори на богаташите из целия град.

Внимателно затвори вратата, погледна доволно отражението си в огледалните стъкла, после бързо заобиколи, седна зад волана, завъртя ключа и плавно потегли. Истинският шофьор Мигел Мартинес беше натъпкан на пода до краката му с дупка от куршум в челото.