Брайан Хейг - Частен сектор

Той се озърна за миг и каза:

— Към Националния пресклуб, нали, мис?

— Точно така. Непременно трябва да съм там до десет минути.

Той се засмя.

— Значи да побързам, а?

— Да, ще ви бъда много благодарна. — Тя бръкна в чантата си и започна да вади разни неща. — Има тържество и операторите ще ме чакат на входа.

Той помълча почтително около минута, преди да подхвърли през дясното си рамо:

— Тежък ви е животът.

Смехът й прозвуча по-мелодично, отколкото по телевизията.

— Седя на задната седалка на лимузина, къпя се в богатство, а вие си мислите, че моят живот е тежък?

— Да, май сте права.

Той изчака да мине още миг тишина — една от онези съвършено естествени паузи между наемния работник и голямата клечка на задната седалка.

После каза:

— Аз… ъъъ… гледах предаването ви по телевизията, докато чаках.

Тя бе стиснала тампон, напоен със спирт, и яростно смъкваше дебелия слой студиен грим. За секунда се озърна към него, после пак заби поглед в огледалото, което стискаше с другата си ръка.

— Наистина ли го вярвате? — продължи той. — Дето смъртното наказание било неморално и тъй нататък.

— Да, вярвам. Никога не заемам позиция, в която не вярвам.

— Попитах, защото на мен пък ми харесва смъртното наказание.

— Много хора смятат така. Затова е законно.

— Сигурно. — Той намести огледалцето и се вгледа в нея. — Разбирате ли, аз подхождам от друг ъгъл, не като вас.

Тя си слагаше очна линия и все още гледаше отражението си.

— В какъв смисъл?

— Представете си го така. Да речем, че ви хванат да вършите нещо много лошо и ви предложат избор — доживотен затвор или смърт. Какво ще предпочетете?

— Доживотен затвор — отговори тя.

— Много бързате, мис Фиорио. Има и по-лоши неща от смъртта.

— Какви например? — попита тя, без да обръща сериозно внимание на разговора. Просто се гримираше и разсеяно се опитваше да бъде любезна с този прекалено бъбрив шофьор. Плащаха й големи пари, за да обсъжда тия теми с големите познавачи пред камера, и не изгаряше от желание да дава безплатни уроци на начинаещи.

— Ами, например да те затворят в клетка за цял живот без друга компания освен шайка убийци, мошеници и улична измет. Знаете какво пише в книгите… Господи, какво ли не преживяват някои престъпници зад решетките. — Той пак я погледна в огледалото. — Гнусна работа, ще знаете. Безболезнената смърт трябва да е по-добра, нали?

— Аз не говоря от гледна точна на престъпниците — отвърна тя, плъзгайки по устните си тубичка вишнено червило.

— А може би трябва.

— Не. Те отговарят за действията си, а аз отговарям за своите. Ако подкрепя смъртното наказание, тогава ще нося товара на вината.

— Да — отговори той. — Чух ви да го казвате към края. Много красноречиво.

Нова дълга пауза, после той каза:

— Въпросът е дали някога ви е хрумвало, че може да има хора, които просто са пристрастени към убийствата. Нали разбирате, само това да правят. Отново и отново. Няма друг начин да им попречиш, освен да ги унищожиш.

— Имате предвид социопатичните личности?

— Е, не знам как точно е учената дума, но сигурно да.

— Те са душевноболни. Трябва да бъдат лекувани, а не убивани.

Тя очевидно бе обсъждала тия теми и друг път, тъй че имаше готов отговор на всеки въпрос. Също като по телевизията, когато говореше, не се долавяше и следа от съмнение.

Беше привършила с грима и сега проучваше резултата в малкото огледалце, без да забелязва факта, че вече са на двайсет пресечки от Националния пресклуб. Или че лимузината навлиза в една част от Вашингтон, където рядко се мяркат големи лъскави коли, освен тия на наркобосовете и сводниците.

В другите части на града натовареното движение все още не бе приключило. Тук обаче малцина имаха работа, поне официално, и коли почти не се мяркаха. Тук-там пред ъгловите магазинчета висяха хлапаци, пиеха бира и гледаха от кого да изкрънкат някой фас марихуана, но повечето местни жители висяха в домовете си пред телевизорите, избягвайки благоразумно опасните улици.

Той каза:

— Знаете ли, бас държа, че ако имах, да речем, два часа в компания с вас, щях да променя мнението ви. Бас държа, че бих ви накарал да вярвате с цялото си сърце в смъртното наказание.

— Няма начин. — Тя се разсмя. — Мнението ми е непоклатимо.