Брайан Хейг - Посредникът

— Може би за сърцето ви. Но в чисто клиничен смисъл неговото сърце е спряло да бие снощи, около полунощ. Сега имаме задачата да установим дали е било самоубийство… или нещо друго.

— Защо просто не кажете убийство? Това намеквате, нали?

— Да… убийство. — Погледнах я в очите. — Не изглеждате изненадана от подозренията ни.

Тя сви рамене.

— Клифърд имаше ли оръжие?

— Да. Някакъв пистолет.

— Какъв…

— Не ме питайте за модела. Мразя оръжията. Молех го да не държи у дома това проклето нещо.

— Но беше пистолет?

— Знам разликата между пушка и пистолет, мистър Дръмънд.

— И го имаше, докато бяхте женени?

— Да. Купи го година или две преди да се разделим. Уверяваше ме, че е регистриран законно.

— А имаше ли заглушител? — попитах аз и обясних: — Малка тръба, която се завинтва отпред на цевта.

— Не съм сигурна. Но иначе имаше пълен комплект за пистолета. Вечер след работа често сядаше там — тя посочи масата в трапезарията — и се захващаше да го чисти и смазва. Повече грижи полагаше за пистолета, отколкото за мен. Не знам дали някога изобщо е стрелял, тъй че какво толкова имаше да му чисти?

— И когато се разделихте, той взе пистолета?

— Разбира се.

— Защо му е пистолет на един цивилен служител?

— Беше… беше символ на болезненото му самочувствие. Нямаше конкретна причина… нито заплахи, нито нещо друго от сорта, ако за това питате.

— Не ви разбирам напълно.

— Много е просто, мистър Дръмънд. Той вярваше, че е станал толкова видна фигура, че някой може да поиска да го нарани или убие. Много се гордееше с тая мисъл. Онова… оръжие… я потвърждаваше. — Тя добави: — Знаете ги мъжете. Пистолетът им е като пенис.

Въпреки тази нападка срещу моя пол — с болезнен привкус на истина — разговорът започваше да става много интересен, но Биан попита:

— Колко време бяхте женени, мисис Даниълс?

— Трийсет и три години.

— Много време. Кога се разведохте?

— Официално се разделихме преди четири години. Разводът приключи година по-късно.

— Имате ли деца?

— Две, син и дъщеря. Елизабет и Джак.

— Къде са сега? — Първоначално бях раздразнен от прехвърлянето на многообещаващия разговор към размяна на светски баналности, но после осъзнах защо Биан пита всичко това. Децата също бяха заподозрени. Тя любезно добави: — Ако не прекалявам с любопитството.

— Елизабет учи в Джорджтаунския университет, последна година е — отговори Тереза. — Живее тук, у дома. Пътува до там. Така излиза по-евтино.

— А Джак?

— Джак заряза учението преди две години. Сега е във Флорида и… нека кажем, че си има проблеми.

Биан се озърна към мен.

— Ще бъде ли много грубо да ви попитам какви?

— Ами… разводът… Джак е с три години по-малък от сестра си. Освен това като момче винаги е взимал баща си за пример и при тези обстоятелства… — Тя осъзна, че казва повече от необходимото, и бързо приключи: — Имаше проблеми в училище… дрога, няколко закононарушения. Сега е в специализиран център близо до Тампа.

— Чиста формалност — казах аз, — но трябва да ви попитам нещо.

Лъжех, разбира се — при разследване на убийство няма празни формалности.

Тя ме гледаше без коментар.

— Сещате ли се кой би могъл да желае или да се облагодетелства от смъртта на Клиф?

— И още как. — Тя ме погледна в очите. — Аз. Исках го в гроба. — След малко попита: — Случайно да знаете дали си е плащал застрахователните вноски? Застраховката е на името на децата. Няма да ни дойде зле.

Биан се изкашля.

Кратко мълчание. Ние с Тереза продължавахме да се гледаме.

— Споменахте за кафе — казах аз.

Това като че я развесели и тя се изкиска.

— Тъкмо го правех. Заповядайте в кухнята. Няма да ви се отрази добре на кариерите, ако главната заподозряна избяга през прозореца.

— Не сте заподозряна, мисис Даниълс.

Засега.

След ново, по-дълго мълчание тя каза:

— Не бъдете толкова сигурни.

След проницателната й забележка станахме и я последвахме през трапезарията към тясната кухничка — метър на два със стари, захабени бели шкафове от двете страни. Подът беше покрит с протъркан линолеум на черни и бели квадрати, а плотовете бяха от пластмаса с противния цвят на зелени лимончета. Ако не се броят присъстващите и няколко електроуреда, кухнята сякаш бе застинала във времето някъде през петдесетте години.

Криво-ляво успяхме да се наместим в тясното пространство. Тереза застана до мивката, където астматична кафеварка кашляше и цедеше последни капки в тумбеста стъклена кана. Изброих три саксии с увехнали цветя, които изглеждаха съвсем подходяща украса за къщата и нейната собственичка.