Брайан Хейг - Посредникът

— Нашите достойнства най-често са замаскирани недостатъци.

Това се оказа твърде сложно за една дама след четвъртия джин. Тя ме погледна с раздразнение, може би и с досада.

— Просто казвам, че той не беше подготвен да издържи. Девет месеца остана в центъра на бурята… точно така се изразяваше. После изведнъж всичко свърши.

— Заради края на войната? — подсказах аз.

— Че защо иначе?

— Той беше ли разочарован?

— Разочарован? — Тя се позамисли, сетне попита на свой ред: — Амбициозен ли сте, мистър Дръмънд?

— Сложен въпрос.

Изстреля към мен дълга струя дим.

— Тъй ли?

Биан отбеляза:

— Той е мъж и адвокат. Какво очаквате? Самооценката не му е стихия.

Двете се разсмяха. Какво толкова смешно намериха?

Тереза спря да се смее и каза на Биан:

— Бас държа, че затова не е женен. Между другото, не критикувам. Преди да се ожени, един мъж трябва да осъзнае амбициите си. — Погледна ме. — Разбирате ли за какво говоря, мистър Дръмънд?

— Ами аз…

Не разбирах и не ми пукаше.

Тя пак се обърна към Биан.

— Имахме деца, за бога. Дом, хубав брак. Не му ли стигаше?

И още цяла минута в същия дух. Изведнъж ми се стори, че гледам сапунена опера. Отправих на мисис Даниълс съчувствена усмивка и се озърнах към изхода.

— Както казваше сам, нямал намерение да се върне в блатото на безличието. Имаше големи идеи, големи амбиции… високопоставени нови приятели.

Биан сякаш усети накъде отиват нещата и каза:

— Албърт Тайгърман и Томас Хършфийлд — за тях намеквате, нали?

Тереза кимна. Биан подхвърли към мен:

— Хършфийлд и Тайгърман заемаха високи постове в Пентагона по време на първата война в Залива. Когато онази администрация се оттегли, Хършфийлд се присъедини към група вашингтонски политолози, а Тайгърман се върна в адвокатската си фирма. Както знаеш, днес и двамата са в Пентагона.

Аз отбелязах:

— Но през по-голямата част от деветдесетте не са били на власт.

— Искаш да кажеш, че не са били свързани с президента — поправи ме Биан. — Все още разполагаха с републиканци на Капитолия, със самата Републиканска партия, с мрежата от влиятелни републикански групички… фондация „Херитидж“ и тъй нататък. — Тя се обърна към Тереза и зададе един много уместен въпрос: — Каква точно беше връзката на Клиф с тези хора?

— Ами… както навярно си спомняте, през онези години Ирак непрестанно присъстваше в новините. Имаше опит за атентат срещу президента Буш в Кувейт, санкции на ООН, обстрел на наши самолети… Да ви разказвам ли цялата история, която заема едно десетилетие от живота ни?

Уверих я, че можем да проверим и сами, и тя продължи:

— Клиф ставаше нелепо потаен, когато се прибираше у дома. Което не беше често. Но Албърт Тайгърман му звънеше редовно.

— Знаете ли за какво разговаряха? — попита Биан.

— Както казах, Клиф не споделяше. — Тереза размаха чаша из тясната кухня. — Но как да не чуя какво говори по телефона?

Тя млъкна, за да запали нова цигара. Ние я гледахме нетърпеливо. Накрая каза:

— Бяха като някаква пародия на заговор. Вярваха, че Саддам трябва да бъде свален. Като цивилен служител от кариерата, Клиф все още беше отвътре, можеше да оказва влияние и да задвижва нещата в администрацията. Тайгърман и Хършфийлд бяха мислителите. Клиф стана техен инструмент. Те го използваха.

— Те него или той тях? — попитах аз.

Тя ме изгледа тъй, сякаш бях задал идиотски въпрос.

— Той изобщо не можеше да се мери с ония двамата.

— В какъв смисъл?

— Ами… Няма откъде да знам подробностите, нали? Но ще ви кажа едно. След разговорите той много често предприемаше дълги пътувания в чужбина.

— Къде?

— Понякога в Европа, друг път в Близкия изток.

— Какво вършеше през тези пътувания?

— Мисля, че го свързваха с разни араби. Може би иракчани… хора, желаещи да помогнат за свалянето на Саддам.

— На своя глава ли го правеше, или пътуванията бяха одобрени?

— Мога само да кажа, че не плащахме от джоба си. Вероятно по някаква причина военното разузнаване е одобрявало и финансирало пътешествията му.

Това изглеждаше странно, но ми се стори, че разбирам причините. Спомнях си как през втората половина на деветдесетте години предишната администрация нареди на разузнаването да организира действия за сваляне на Саддам. За жалост познанията ми по въпроса бяха доста оскъдни. А ако съдех по приятелите си от ЦРУ, днес щеше да се окаже, че всички страдат от амнезия. Сигурно се дължи на водата в Лангли. Така де, тия хора не помнят дори какъв цвят чорапи са носили.