Брайан Хейг - Посредникът

— Ами… може да се случи, но…

— И ако на срещата се окаже, че сме по-глупави и по-грозни, отколкото твърдим?

Биан хапеше устни, за да не се разсмее.

Джон ме гледаше като извънземно. Светът наистина се е променил. Аз съм от стария свят; не обичам да ми го напомнят. Но все пак казах на Джон:

— Свършихте чудесна работа. Благодаря. — После се обърнах към Биан. — Кой ще уведоми бившата съпруга за смъртта му?

— Арлингтънската полиция.

— Сигурна ли си?

— Да. Преди да тръгна от службата, проверих реда за уведомяване. По армейска линия се извършва само за униформен служител.

— Не и този път. Обади се на твоя приятел детектив Ендърс. Кажи, че ще му спестим неприятното задължение.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Кога е било лоша идея да видиш лицето на заподозрян в момента, когато научи, че трупът е открит?

Тя помълча, после каза:

— Трябваше да се сетя.

— Да, трябваше.

Докато Биан звънеше по телефона, аз стоях над главата на Джон и четях още писма от Клиф до бившата му съпруга или посветени на нея. Всичките бяха от времето след развода, еднакво озлобени, гневни, оскърбителни, а често и заплашителни. Хрумна ми нещо и аз подхвърлих на Биан, която още разговаряше с Ендърс:

— Кажи му да провери дали няма стари данни за домашно насилие. Ограничителни постановления, полицейска закрила и тъй нататък.

Фактът, че Клиф общуваше с бившата си жена по електронната поща, подсказваше за ограничителна заповед, важаща може би и за телефонните разговори. Но пък, от друга страна, не беше изключено той сам да е наложил ограничението. Стигне ли се до развод, логиката изчезва. Твърде рано бе за прибързани изводи, но ако съдех по тона на писъмцата, не би ме изненадало евентуалното й желание да му пръсне черепа.

А сто на сто щеше да е твърде удобно за нас и мнозина други, ако се окажеше, че Клиф е гръмнат от разгневена бивша съпруга. Откровено казано, малко би ме разочаровало, но наистина щеше да е облекчение.

Е, предстоеше ни да узнаем.

Къщата беше в южния край на Двайсет и осма улица, по която се редяха двуетажни тухлени къщички в колониален стил, които приличаха на войници с червени мундири. Дворовете бяха малки, около декар всяко, със стари дъбове и брястове; всичко изглеждаше спретнато и добре поддържано. Улицата излъчваше старомоден чар; къщите бяха на една възраст, строени към края на четирийсетте или началото на петдесетте години на двайсети век — квартал за хора от средната класа, завърнали се съвсем наскоро от една световна война, облекчени и готови да се заемат с мирни професии, да градят семейства и да си живеят живота. Все още изглеждаше много добре, но определено навяваше мисли за времената на туиста и Елвис.

Паркирах колата непосредствено пред дома на Тереза и слязохме. Клиф имаше право: дворът беше занемарен и буренясал, от покрива липсваха керемиди, а миниванът „Крайслер“ на алеята отдавна се нуждаеше от пребоядисване, вероятно смяна на маслото, баланс на гумите или направо замяна с нова кола.

Изкачихме се на верандата. Натиснах звънеца и зачакахме. След няколко секунди на прага се появи жена, облечена небрежно с долнище от анцуг и стара тениска, украсена с озъбения булдог на Джорджтаунския университет и надпис „Майната ти!“. Биан обясни кои сме, като старателно пропусна да обясни целта ни и любезно попита дали можем да влезем.

Макар и с известно усилие, разпознах жената от снимката в апартамента на Клифърд. Беше доста остаряла, или по-меко казано, лицето й бе придобило ново изражение. Уинстън Чърчил е казал, че когато човек навърши петдесет, биографията му се изписва върху лицето. Явно невинаги, защото усмихнатата Тереза Даниълс от снимката беше някъде към петдесет; незнайно как за изминалите оттогава броени години по лицето й се бе изписала съвсем друга история.

Предположих, че някога е била умерено привлекателна — не хубавица, дори не секси, но все пак с интересни, малко остри черти. Както споменах, Клиф имаше доста невзрачна външност, тъй че поне във физическо отношение тя несъмнено го превъзхождаше.

Беше средна на ръст, имаше тясно лице с добра костна структура, високи изпъкнали скули, привлекателни сини очи и стройна фигура с тесни бедра и широки рамене. Но също като къщата и колата Тереза Даниълс изглеждаше занемарена. Загрубялата кожа и дрезгавият глас издаваха, че е закоравяла пушачка, може би и пристрастена към пиенето, а я бяхме заварили без грим, което бе твърде неприятно и за трима ни. Спомних си, че на снимката косата й беше черна, с изящна къса прическа; сега висеше под раменете — прошарена, рошава, неподдържана, и то от доста време.