Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Ще разберете сама — каза той небрежно, докато й отваряше вратата на асансьора. — Разбира се, Тони постоянно сипе хвалебствия по ваш адрес. Какво удоволствие било да се работи с вас, че сте прекрасен колега, проницателна, услужлива — той се захили — и така нататък.

Сега вече Карол го определи като лъжец и дърдорко. Нито за миг не се съмняваше, че Тони уважава дълбоко професионалните й качества, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога не би си позволил такива лични коментари по неин адрес. Само човек с много фин усет и проницателност би проникнал през вродената му сдържаност — а Пол Бишоп очевидно не бе надарен нито с едното, нито с другото. Тони никога не би говорил за Карол, защото това би означавало да говори и за случая, който ги свърза. Това би означавало и да разкрие за отношенията им много повече, отколкото външен човек би имал право да знае. Щеше да се наложи да обясни как тя се бе влюбила в него и как сексуалната му немощ го бе принудила да я отблъсне, и как последните надежди да се съберат някога бяха унищожени от убиеца — психопат, когото бяха преследвали заедно. Усетът й подсказваше, че той не би споделил тези неща с нито едно друго живо същество, а ако имаше нещо, което я правеше по-добра от колегите й, то бе именно безпогрешният инстинкт.

— Да — беше крайно сдържаният й отговор. — Винаги съм се възхищавала на професионализма на доктор Хил.

Бишоп се възползва да се отърка в бедрото й, докато се пресягаше, за да натисне копчето за петия етаж.

„Ако бях мъж, щеше просто да ми каже кое копче да натисна“, каза си Карол.

— Голям късмет е, че сте работили с Тони Хил и преди — продължаваше Бишоп, оглеждайки косата си в металната врата. — Обучаващите се полицаи ще могат да научат много, като наблюдават как си разпределяте работата, на какъв принцип общувате, с какво всеки от вас помага на другия.

— „Познаваш моите методи, Уотсън“ — цитира Карол.

За миг Бишоп не схвана, но веднага след това лицето му се проясни.

— А, да, разбира се. — Вратата на асансьора се отвори. — Оттук, ако обичате. Ще пием кафе, само ние тримата, и после вие с Тони ще представите пред екипа встъпителната част от съвместната работа.

Той избърза напред и отвори пред нея една врата, отстъпи и изчака тя да влезе първа в помещението, което й заприлича на занемарена класна стая.

В далечния край на стаята Тони Хил се обърна рязко. В едната си ръка държеше филтъра на кафе-машината, а в другата — лъжичка. Очите му се разшириха при вида на Карол, а тя почувства как неудържима усмивка напира на устните й.

— Тони — кимна тя, успявайки да съхрани официалния тон. — Радвам се да те видя отново.

— Карол — отвърна той и изпусна лъжичката, която изтрака на масата. — Изглеждаш… ами добре изглеждаш.

Ако му бе върнала комплимента, би излъгала. Беше все още доста блед, макар че го бе виждала много по-блед. Поне тъмните кръгове под очите му вече не приличаха на синини — както бе последния път, когато двамата се бяха взирали в очите си. Но погледът му все още бе поглед на човек, за когото осемчасовият сън е невъзможна мечта. Изразът му не беше толкова напрегнат, както непосредствено след онзи паметен случай, който бяха разрешили заедно, но все още изглеждаше неспокоен. Независимо от всичко тя пак изпита желание да го целуне.

Вместо това остави куфарчетата си на дългата маса и попита:

— Ще пием ли кафе?

— Черно, силно, без захар, нали? — уточни Тони с бегла усмивка.

— Трябва да сте му направили много силно впечатление — отбеляза Бишоп, докато заобикаляше Карол и се настаняваше на един от изтърбушените столове, повдигайки внимателно крачолите на панталона си. — До ден-днешен не може да запомни как си пия кафето.

— Работата заедно ни постави в такива ситуации, каквито човек помни до най-дребната подробност — каза сдържано Карол.

Тони й хвърли благодарен поглед, после се обърна, за да се заеме с кафето.

— Благодаря, че изпрати досиетата предварително — каза той, надвиквайки съскането на кафе-машината. — Направих им копия и ги раздадох на екипа да ги проучат предварително.

— Чудесно. Как смяташ да работим? — попита Карол.

— Помислих си, че може да разиграем показно началото — каза Тони, все още с гръб към нея, докато приготвяше кафетата. — Ще седнем на масата и ще прехвърлим материала точно както ако наистина започваме работа върху случая — той се обърна леко и я изгледа с плаха усмивка, от която стомахът й се сви.