Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Шумът на мотора се промени. Пилотът започна да се готви за приземяване. Джако надникна през прозореца към светлините на предградията, които се виждаха размазано през пелената на ситния дъждец. Беше оставил Тони Хил с пръст в уста. По никакъв начин не би могъл да изпревари самолета. А не разполагаше с помощници — Джако го бе разбрал от собствените си дискретни проучвания, а думите на Мики и на самия Тони го потвърждаваха.

Той усети сътресението от удара на колелата върху пистата. Самолетът потръпна леко, залитна, после пое бавно по пистата към хангарите на клуба по въздухоплаване. Още не бяха спрели напълно, когато Джако отвори вратата. Скочи на пистата и се озърна да види познатия силует на ленд роувъра. Сам Фоксуел и брат му винаги с радост предлагаха услугите си да докарат колата на летището срещу двайсет паунда. Той им се беше обадил и те бяха обещали да бъдат тук, когато пристигне.

Но колата я нямаше. Той почувства лек пристъп на паника. Не беше възможно да го провалят точно днес. Пилотът прекъсна мислите му, сочейки към дълбоката сянка от едната страна на хангара.

— Ако търсите ленд роувъра, ето го там. Видях го, докато рулирахме по пистата.

— Тръгвам — Джако бръкна в джоба си и извади банкнота от двайсет паунда. — Пий една бира от мен. До скоро, Кийт.

Докато профучаваше по тесните, криволичещи странични пътища, за да се добере най-бързо до мястото, което считаше за свой истински дом, прехвърляше на ум всичко, което трябваше да направи през двата часа преднина, спечелена пред Тони Хил. Първо трябваше да провери дали малката мръсница е още жива, и ако случайно е така, да я убие незабавно. После — трионът, пликовете за отпадъци и накрая товари всичко в ленд роувъра. Преди да тръгне, почиства подземието с високонапорния маркуч и — право към болницата. Щеше ли да има достатъчно време? Или просто да развали електромотора, с който се отваряше вратата към подземието? В края на краищата, Хил нямаше откъде да разбере за съществуването на подземие, а местната полиция в никакъв случай нямаше да обискира само по негово настояване — особено когато ставаше дума за дома на виден местен данъкоплатец като Джако Ванс. А всъщност изобщо не се знаеше дали Тони Хил ще се появи.

Може би щеше да е най-добре само да я убие и да остави почистването за друг път. Щеше да е много забавно да си говори с Тони Хил само на няколко метра разстояние от последната си жертва. Устата му се изкриви в грозна гримаса. Налагаше се Дона Дойл да остане и последна негова жертва — за дълго време. Проклет да е Тони Хил. Защо му трябваше да се намесва? Но Джако Ванс имаше планове за Тони Хил. Щеше да дойде време, когато всичко ще се уталожи, Хил ще се примири с провала си, и тогава Джако щеше да започне да действа. Тони Хил щеше да иска от все сърце никога да не си е пъхал носа в хорските работи.

Фаровете прорязваха дълбокия мрак. Беше стигнал върха на хълма и вече слизаше надолу към своето убежище. Пред него би трябвало да се стели непрогледна тъмнина, но вместо това по подрязаната влажна трева и сивия чакъл около къщата струеше светлина. Джако натисна рязко спирачките и ленд роувърът се закова на място. Какво, по дяволите?…

Седеше неподвижно зад волана. Мислите му препускаха трескаво, адреналинът прииждаше в кръвта му. Тогава отзад светнаха фарове, колата стигна точно зад него, зави и спря. Нямаше път назад. Ванс бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да върви полека надолу по наклона към къщата. Фаровете зад него трепнаха, изместиха посоката си и колата тръгна по петите му. Когато наближи, видя втора кола, паркирана от другата страна на входната алея, така че блокираше пътя му, ако поискаше да продължи.

Ванс продължи да се движи към вилата. В стомаха му се надигаше ледената вълна на страха, но тя му помогна да се съсредоточи. Той спря, скочи от колата — въплъщение на възмутен собственик — и се изправи срещу младия чернокож мъж, който стоеше на прага.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

— Съжалявам, но трябва да ви помоля да останете отвън, сър — каза почтително Леон.

— Какво искате да кажете? Това е мой дом. Кражба ли е имало? Какво става? И кой, по дяволите, сте вие?

— Младши следовател Леон Джексън от лондонската полиция — той му показа картата си.

Ванс включи чаровното си излъчване.

— Озовали сте се доста далеч от дома.

— Следствието го налага, сър. Удивително е колко далеч може да те доведе в наши дни едно разследване — с тези електронни комуникации и напредъка на пътното строителство — Леон говореше спокойно, но не изпускаше нито за миг Ванс от очи.